Сянката продължаваше да идва към него, неумолимо присъствие, по-черно от нощта, в която се движеше. Галафил, вървеше по водите на Адския рог, сякаш по твърда земя, и приближаваше към мястото, където го чакаше Бремен. Старецът вдигна ръка, за да поздрави призрака, слабото му тяло изглеждаше сковано и изтощено.
— Готов съм — рече той кротко.
Сянката го притисна в прегръдката си, отнесе го към водите на Адския рог и го повлече към дълбините.
Аланон стоеше сам на брега и продължаваше да се взира безмълвно. Не беше помръднал, откакто водите отново се успокоиха. Остана така, докато мракът отстъпи и слънцето изгря над Драконовите зъби. С едната си ръка стискаше силно Черния елфически камък в гънките на робата си. Очите му бяха твърди и спокойни.
Когато слънцето се издигна високо в утринното небе и прогони и последните сенки от долината, Аланон се обърна и пое по пътя си.