Все още отправяше взор нагоре, дори сега, след като беше вече на трийсет години. Все още копнееше за невидяното и непознатото. Смяташе, че никога няма да се промени. А ако все пак това се случеше, той щеше да се е превърнал в човек, много различен от онзи, който винаги си бе представял, че ще бъде. Полунощ настъпи, а с нея се появи и Марет. Тя изникна неочаквано от сенките, загърната в наметалото на Кинсън, стъпваше толкова тихо, че вероятно никой от останалите не беше забелязал приближаването й. Пограничникът се обърна и се изненада, че я вижда, защото очакваше да дойде Бремен.
— Помолих Бремен да поема неговия ред — обясни тя, когато стигна при него. — Не искам към мен да се проявява по-различно отношение.
Той кимна и не каза нищо.
Тя свали наметалото и му го подаде. Без него изглеждаше малка и крехка.
— Реших, че ще имаш нужда от това, когато легнеш да спиш. Захладнява. Огънят съвсем изтля и може би е по-добре да го оставим така.
Кинсън пое наметалото и рече:
— Благодаря.
— Видя ли нещо?
— Не.
— Черните ловци ще ни проследят, нали?
Колко ли знае тя, зачуди се Кинсън. Колко знаеше за онова, пред което бяха изправени?
— Вероятно. Ти въобще спа ли?
Тя поклати глава и отвърна:
— Не мога да спра да мисля. — Огромните й очи се взряха в мрака. — Чакам този миг от много време.
— Да дойдеш с нас на това пътуване?
— Не. — Тя го погледна изненадана. — Да срещна Бремен. Да се уча от него, ако той реши. — Извърна се бързо, сякаш бе казала твърде много. — По-добре отивай да спиш, докато можеш. Аз ще остана на пост до сутринта. Лека нощ.
Кинсън се поколеба, но не намери какво да каже. Стана и се отправи към другите, които се бяха увили в наметалата си около огъня, от който сега бе останала само пепел. Легна до тях и затвори очи, като се опитваше да проумее що за човек е Марет, а после се насили да не мисли изобщо за нея.
Но не успя и дълго не можа да заспи.
Пета глава
Станаха преди зазоряване и тръгнаха на изток, като вървяха целия ден, чак до залез-слънце. Прекосиха подножието на Драконовите зъби над Мирмидон, като се придържаха към сянката на планината. Бремен ги предупреди, че дори тук ги грози опасност. Черните ловци вече бяха достатъчно дръзки да напускат Северната земя. Господаря на Магията беше повел армиите си на изток, към прохода Дженисън, което означаваше, че най-вероятно възнамерява да нахлуе в Източната земя. Ако имаха достатъчно смелост да нападнат страната на джуджетата, със сигурност нямаше да се поколебаят да настъпят и в пограничните земи.
Така че те непрестанно оглеждаха небето, мрачните долини и процепите в планините, където сенките обвиваха скалите в постоянна нощ, и не се доверяваха на нищо, докато пътуваха. Но крилатите ловци не се появиха цял ден и като се изключат неколцина пътници, които се мярнаха далеч в горите и равнините на юг, не видяха никого. Спряха да починат и хапнат, а през другото време вървяха непрестанно, като поддържаха стабилно темпо до мръкване.
По залез стигнаха предпланините, които водеха към Долината на шистите и Адския рог. Спряха в една клисура, обърната към равнините на юг и към лъкатушещата синя панделка на Мирмидон, която се разклоняваше на изток към Раб. Реката постепенно се губеше, докато накрая съвсем изчезваше, разпръсквайки се на отделни потоци и езерца по голите долини. Сготвиха зеленчуци и един заек, който Тей беше убил. Изядоха вечерята, докато беше все още светло, а слънцето кървеше в алено и златно на западния хоризонт. Бремен им каза, че след полунощ ще се изкачат в планините, за да чакат последните часове преди изгрева, когато духовете на мъртвите могат да бъдат призовани.
Щом нощта се спусна, те зариха огъня и се увиха в наметалата си, за да поспят, колкото могат.
— Не се тревожи толкова, Кинсън — прошепна му Бремен, когато мина край него и видя лицето му.
Но от съвета му нямаше голям смисъл. Кинсън Рейвънлок беше посещавал Адския рог и знаеше какво го очаква.
По някое време след полунощ Бремен ги поведе нагоре към хълмовете на Драконовия зъб, сред които бе сгушена Долината на шистите. Катереха се по скалите в толкова черна нощ, че едва виждаха онзи, който вървеше непосредствено пред тях. След залеза се бяха скупчили гъсти, ниски, страховити облаци и от часове нямаше и следа от звездите и луната. Бремен ги водеше предпазливо, загрижен за сигурността им, макар че теренът, който пресичаха, му беше познат като петте му пръста. Не им говореше, докато се движеха, съсредоточен в непосредствената цел, и в онази, която им предстоеше, с твърдото намерение да предотврати всякакъв провал, както сега, така и по-късно. Защото срещата с мъртвите изискваше предвидливост и огромно внимание, непоколебима смелост и твърда решимост, които не оставяха място за никакво колебание. Веднъж щом връзката бъдеше осъществена, дори най-лекото разсейване можеше да бъде смъртоносно.