— И за какво служи тя?
— Тя може да разрушава всяка друга магия под каквато и да е форма, и да я предава във властта на онзи, който притежава камъка. Няма значение колко мощна и сложна е магията, пред която си изправен, ако имаш Черния елфически камък, ти ще станеш господар на противника си. Неговата магия ще стане твоя и той ще е беззащитен пред теб.
Кинсън поклати глава напълно отчаян.
— Как би могъл някой да противостои на подобно нещо?
Старецът се засмя меко и отвърна:
— Е, хайде сега, Кинсън, не е толкова просто. Нали помниш нашите уроци? Всяка употреба на магия си има своята цена. Винаги има последствия и колкото по-мощна е магията, толкова по-големи са те. Но нека оставим този въпрос за по-късно. Важното сега е да не позволим на Господаря на Магията да се добере до Черния елфически камък, защото той изобщо не се бои от последствията. Вече е извън всякакви разумни основания, нищо не би го разколебало. Затова трябва да открием камъка преди него, и то бързо.
— И как ще го направим?
Друидът се прозина и протегна, черната му роба прошумоля меко.
— Нямам отговор на този въпрос, Кинсън — каза той. — Освен това, първо се налага да свършим нещо друго.
— Ще идеш в Паранор пред Съвета на друидите?
— Налага се.
— Но защо изобщо ще си правиш труда? Те няма да те изслушат. Не ти вярват, а някои дори се боят от теб.
Старецът кимна и отговори:
— Някои, но не и всички. Има такива, които ще ме изслушат. Трябва да опитам на всяка цена. Те са в голяма опасност. Господаря на Магията помни много добре кой доведе до краха му в Първата война на расите. Не би допуснал втори път такова вмешателство, дори и те да не изглеждат вече голяма заплаха за него.
Кинсън се загледа в далечината и промълви:
— Ще са големи глупаци, ако пренебрегнат думите ти, а те ще направят точно това, Бремен. Скрити зад сигурните си стени, те са изгубили всякакъв досег с реалността. От толкова отдавна не са рискували да излязат в света, че вече нямат вярна преценка за нещата. Изгубили са идентичността си. Забравили са целите си.
— Стига, недей. — Бремен положи силната си длан на рамото на високия мъж. — Няма никакъв смисъл да повтаряме неща, които и двамата добре знаем. Ще направим, каквото можем, а после ще поемем по пътя си. — Той стисна леко рамото на Кинсън. — Много съм уморен. Ще останеш ли на пост няколко часа, докато поспя. След това ще тръгнем.
Пограничникът кимна.
— Ще пазя.
Старецът се изправи и се оттегли по-дълбоко в сенките, до широкото стъбло на дървото, където се настани удобно на меката трева и се уви в робата си. След минути вече спеше, дишането му стана дълбоко и равномерно. Кинсън се взираше в него. Дори и сега очите на друида не бяха напълно затворени. Зад тесните цепки блещукаше светлина.
„Също като на котка — помисли си Кинсън и бързо отмести поглед. — Като на много опасна котка.“
Времето минаваше, а нощта преваляше. Мина полунощ. Луната изчезна зад хоризонта и необятният калейдоскоп на звездното небе се завъртя. Над Стрелехайм тегнеше абсолютна тишина. Нищо не помръдваше в пустошта. Чуваше се единствено равномерното дишане на стареца. Пограничникът отново погледна към спътника си Бремен, самотник като него, сам във въжделенията си, низвергнат заради истина, която само той бе имал сили да прозре.
В това отношение си приличаха. Кинсън си спомни първата им среща. Старецът се бе приближил към него в една странноприемница във Варфлийт с молба за помощ. Кинсън Рейвънлок бе разузнавач, следотърсач и изследовател, откакто бе навършил петнадесет. Беше израснал в Калахом в едно от малкото семейства, останали в Пограничните земи на човешките поселения. Всички други се бяха преселили далеч на юг, бягайки от миналото си.
След края на Първата война на расите, когато друидите разделиха Четирите земи с център Паранор, на човеците бе наредено да оставят незаселен район между своите поселения и останалите раси. Затова, макар Южната земя да се простираше почти до Драконовите зъби на север, хората бяха изоставили почти напълно територията над Езерото на дъгата. Само няколко семейства останаха там, убедени, че това е техният дом, и нямаха никакво намерение да се местят в по-населените райони на отредената им земя. Семейство Рейвънлок бе едно от тях. Затова Кинсън беше израсъл като един от пограничниците, почти извън цивилизацията, но в разбирателство както с хората, така и с елфите, джуджетата, гномите и тролите. Той бе пътувал из техните земи и бе изучил обичаите им и усвоил езиците им.