Членовете на Съвета обаче помнеха какво им бе коствало възраждането на магията при Първата война на расите, както и онова, което бе сполетяло Брона и сподвижниците му, затова никак не бяха склонни да отключат отново тази врата.
Заниманията с магия не бяха забранени, но не се поощряваха. Към нея се подхождаше като към нещо любопитно, в което могат да се открият няколко полезни способа, но магическите практики в никакъв случай не се възприемаха като път, по който трябва да се гради бъдещето. Бремен неуморно се опитваше да оборва това схващане, но без успех. Повечето от друидите в Паранор бяха доста тесногръди в разбиранията си и не проявяваха склонност към промени. Пееха все една и съща песен: „Трябва да се учим от грешките си! Не забравяй колко опасно може да бъде боравенето с магията. Най-добре забрави моментните си увлечения и се захвани със сериозни проучвания.“
Но Бремен не бе склонен да последва съвета им. В интерес на истината, не беше и способен да го направи, тъй като бе против самата му природа да отхвърля някоя възможност, само защото веднъж се е провалила. И то, защото с нея е било злоупотребено по ужасен начин, което не значи непременно, че ще се случи отново, изтъкваше той. Малцина се съгласяваха с него. И накрая, когато упорството му стана нетърпимо и те го прогониха от Съвета, той замина сам.
Отиде в Западната земя и живя дълги години сред елфите. Изучаваше тяхната мъдрост, внимателно изследваше писанията им и се опитваше да възстанови част от онова, което бяха загубили, когато вълшебният свят бе отстъпил пред света на смъртните. Със себе си беше донесъл малко. Вече владееше тайната на Друидския сън, макар и все още в елементарна форма. Усъвършенстването и възприемането в цялата му пълнота изискваше време, затова той не успя да се възползва от него, докато сам не стигна преклонна възраст. Елфите приеха Бремен като сродна душа и му предоставиха достъп до знанията си, с изключение на забравените писмена. С времето той успя да открие същински съкровища сред наглед несъщественото. Пътува и до други земи, където също намираше частици магия, макар и не така добре развита и в много отношения несвойствена дори за онези, които я използваха.
През цялото време работи усилено, за да потвърди все по-нарастващото си убеждение, че Господаря на Магията и неговите черепоносци са реалност. Че това са същите друиди, напуснали Паранор преди толкова много години, същите онези същества, отблъснати по време на Първата война на расите. Но доказателствата бяха като аромат на цвете, понесен от вятъра; в един момент бяха тук, а в следващия изчезваха. Той ги следваше неумолимо, пресичайки граници, прекосявайки кралства, изброждайки близки и далечни градове, воден от слуховете и мълвата. Накрая дирите го отведоха в Царството на Черепите, в сърцето на владенията на Господаря на Магията, до катакомбите, в които Брона се бе спотаил с демоничните си слуги, в очакване на събитията, които щяха да извадят него и мрачните му стремежи на бял свят. Затова Бремен трябваше да стане по-силен от него, трябваше да овладее познанието по-бързо. Бе му отнело години да развие уменията, необходими да оцелее при пътуването на север. Години на проучвания. Може би тази подготовка щеше да му отнеме по-малко време, ако Съветът го бе подкрепил, ако членовете му се бяха освободили от предразсъдъците и страховете си и бяха отворили умовете си за възможностите. Но това никога не се случи.
Той въздъхна, увлечен в тези мрачни мисли. Те го натъжаваха. Толкова време бе пропиляно. Толкова възможности бяха пропуснати. А може би вече бе твърде късно за онези от Паранор. Какво да им каже, за да отвори очите им за надвисналата заплаха? Дали изобщо щяха да му повярват, когато им съобщи какво е открил? Бяха изминали повече от две години от последното му посещение в крепостта. Някои вероятно го смятаха вече за мъртъв. А други може би дори се надяваха да е така. Надали щеше лесно да ги убеди, че са сгрешили по отношение на Господаря на Магията, че трябва да преосмислят санкциите, които бяха наложили на расите, и най-важното — да преразгледат отказа си от употребата на магия.
По изгрев те бяха вече дълбоко в гората. Сребърното зарево се преля в златно, когато слънцето изпълзя над билото на Драконовите зъби и лъчите му проникнаха между гъстите корони на дърветата, за да сгреят влажната земя. Пред тях гората оредяваше, само тук-там се виждаха скупчени групички дървета. В далечината Паранор изникна от гъстата мъгла. Крепостта на друидите представляваше масивна каменна цитадела, изградена на скална основа, която стърчеше като юмрук над земята. Стените й се издигаха високо в небесата, където се превръщаха в ослепително бели кули и бойници. Множество знамена се развяваха по върховете им. Някои носеха символите на Висшите друиди, други гербовете на управниците на Четирите земи. Мъглата се кълбеше по върховете на кулите и хвърляше тъмни сенки в основата на крепостта, където слънцето още не бе успяло да проникне и да прогони нощта. „Впечатляваща гледка — помисли си Бремен. — Дори сега, дори за мен — изгнаника.“