— Няма да кажа! — отсичам изведнъж аз.
— Ще кажеш, ще кажеш, защото инак няма да те запиша ученик и ще ходиш да пасеш патките — започва по-кротко брат ми.
„Ех, голяма работа — мисля си, — с това ще ме плашиш.“ Но долната ми устна трепери и се готви за плач.
— Хайде, казвай, че виж колко много чакат още.
— Няма да кажа!
— Защо няма да кажеш?
— Защото… защото… ти знаеш ба — изхълцвам аз и се хуквам към двора.
Като излязох отвън, видях мама, че пере на реката, дожаля ми още повече и надух свободно гайдата, та дано ме чуе. Реката обаче шуми и тя буха ли, буха с бухалката и не поглежда.
Хванах се с две ръце през корема и като си пуснах най-горния регистър, надскочих петолинието с цял чуперек.
Майка ми се сепна, изправи се и като ме забеляза, провикна се:
— Какво ти е бре, майка? Какво ти е бре, сине? Падна ли? Удари ли те някой?…
Аз пищя като приклещен.
Мама прецапва реката, тича към мене и вика още по-силно:
— Герге бе! Гергее! Защо реве детето бе? Какво му е станало?
Брат ми се показва през прозореца, смее се и дума:
— Нищо му няма, нищо! Урока си не знаеше само! Първия урок си не беше научил, затова плаче!