— Изглежда и Франк преживява някакви промени.
— Какви? — попита Франи.
— Франк няма нищо общо — каза Глицки. Не можеше да слуша злословия по адрес на друго ченге, дори и да бяха донякъде основателни. — И той е натясно. Жена му не е продала нито една къща цяла година. Децата им учат в колеж. Времената не са леки.
— И затова трябва да ги направи тежки и за теб? Каква е тая работа?
Глицки отново не възропта:
— Не мога да го виня, Диз. Не може да си позволи да загуби работата си, за да ощастливи мен.
— Това не може да стане. Той има солидни връзки — каза Трея.
— Същото би могло да се каже и за мен преди година. Напоследък всичко се е променило. Отгоре са му заповядали, после Франк е трябвало да поеме ролята на вестоносец. Ако бе отказал да ми съобщи, щяха да намерят някой друг, а той щеше да отпадне от отбора. Нямал е избор.
Трея поклати глава:
— Не е бил длъжен да ти казва, че добрите ченгета не отиват там, където искат, а там, където им наредят. Не звучи като думи на приятел.
— Чувам се как и аз казвам същото на някое от моите момчета. — Очевидно смутен от разговора, Глицки огледа хората около масата. — А колкото до приятелството, аз съм подчинен на Франк. Той просто си върши работата.
— Значи наистина отиваш в „Заплати“? — попита Франи. — Не мога да си те представя как по цял ден предъвкваш цифри.
Ъгълчето на устата на Глицки се изви нагоре.
— Сигурен съм, че ще изникнат много неподозирани възможности. При всички положения в понеделник ще стане ясно.
— Имаш ли резервен вариант? — попита Харди.
Глицки погледна към Трея и се опита безуспешно да се усмихне.
— Имаме малко дете. Какво бих могъл да сторя?
2
Беше четвъртък вечерта в началото на ноември. Лятното часово време бе сменено предната седмица и още в шест часа се бе стъмнило. Беше още по-тъмно, защото лампите на улица „О’Фаръл“, между „Стоктън“ и „Пауъл“ не светеха, може би още не бяха настроени на новото време.
От залива духаше пронизващ силен вятър и носеше със себе си едрите капки, които предвещаваха първата дъждовна буря за сезона. Въпреки че заложната къща на Сам Силвърман беше само на една пресечка по на юг от винаги гъмжащия от хора площад „Юниън“, тази вечер заради лошото време и мрака, улицата пред магазина му бе съвсем пуста.
Силвърман вече бе заключил входната врата и бе дръпнал металните защитни решетки от двете страни. Единственото, което му оставаше да направи, преди да си тръгне, бе да отключи за малко вратата, да излезе и да дръпне двата края на решетката, за да сложи катинара. Позадържа се вътре на входа и се намръщи — загубеният час дневна светлина винаги го потискаше през първата седмица.
Въздъхна, обърна се и мина по централната пътека на магазина, като от време на време протягаше ръка и докосваше скъпите за други хора вещи, срещу които той им бе заел пари — китари и саксофони, барабани, сребърни съдове и прибори, сервизи от фин китайски порцелан, колекции от кукли, телевизори, радиоапарати, микровълнови печки. Повечето от тях бяха купени съвсем новички с мисъл за бъдещето, а сега бяха зарязани тук завинаги, вещи втора ръка, в които не бе останал и помен от мечти.
Силвърман се поспря на задната витрина, впечатлен от гледката. Бижутата бяха най-многобройните му стоки, а часовниците и пръстените, огърлиците и обиците тази вечер сякаш бяха заредени с по-силен патос от останалите вещи. Повечето бяха подаръци — някога внимателно подбирани като израз на любов, като клетва за вярност и за споделен живот. Сега стояха заключени във витрината на заложна къща, за да бъдат продадени почти на безценица, а човешката им стойност бе заличена от времето и нищетата.
Той тръсна глава, за да изпъди мрачните мисли. Началото на зимата винаги му се отразяваше така и проклет да е, ако се поддадеше. Може би се разболяваше от онази болест, която те кара да се чувстваш тъжен, когато времето е лошо. Но не, не беше това. Целия си живот бе прекарал в Сан Франциско, така че имаше достатъчно възможности да я е пипнал много отдавна.
Дължеше се само на ранния мрак.
Погледна назад към входната врата и видя отражението си в стъклото — нисък, попрегърбен, спретнато облечен възрастен евреин. Вън бе тъмно като в рог. Дълго време мина, без той да помръдне и едно мускулче по тялото си. Когато чу напора на вятъра, а после, в настъпилото затишие, първите капки дъжд по покрива, Сам се сепна и се опомни. Погледна натам, откъдето долиташе шумът — оберлихтът, препречен с решетки, се открояваше като тъмно петно насред тавана.