Докато вадеха бутилки и търкаляха бъчонки, Харди се опитваше да внуши на Макгайър предпазлив оптимизъм, но сега вече можеха да разговарят и зет му не изглеждаше особено убеден.
— Да, всичко това е прекрасно — каза той, — обаче какво ще стане, ако не се доберат до Панос и хората му достатъчно бързо, а междувременно те решат да видят сметката на всички останали? Склонен ли си да поемеш този риск?
— Не знам какво друго бих могъл да направя, Моуз.
— Аз знам.
— Да отида и да ги застрелям. Вече ми каза. Пийни още едно.
— Да не мислиш, че се шегувам?
Харди отпи малка глътка от скоча си.
— Не, но не разсъждаваш. Ако ги погнеш, ще се превърнеш в убиец. Това е истината.
— Ще твърдя, че е било самозащита.
— И как ще го направиш? Теб никой не те заплашва.
— Няма да допусна някой да убие Франи, Диз — изръмжа Макгайър. — Никога, за нищо на света.
— Ако това ще те утеши, аз също, Моуз.
— Но не правиш нищо, за да го предотвратиш.
Харди бавно остави чашата си.
— Всъщност правя доста неща и точно затова в момента имам причина да смятам, че заплахата вече не е толкова сериозна, колкото беше преди три-четири часа. Ще вкарат тези типове в затвора.
— И ще ги изправят пред съда, ще им измислят по-малка присъда…
— Говорим за поредица от убийства, Моуз. Това са утежняващи обстоятелства. До живот.
— Значи си в безопасност?
— Да.
— И ще ги хванат всичките? Сигурен ли си? И нямат близки? Няма хора, които ще знаят, че ти стоиш зад всичко? — Макгайър също остави чашата си. — Диз, не разбирам защо, след като видя в колко много случаи законът изобщо не може да те защити — говоря само за последните две седмици, — все още разчиташ на него.
— Може би точно защото това е сделката — ти не нарушаваш закона, а в замяна той те брани.
— И ти го вярваш? Имаш ли бедни чернокожи приятели, Диз? Имаш ли такива чернилки?
Харди вдигна очи към небето.
— Пак започна.
— Да, точно така. Замислял ли си се защо в гетата или в крайните квартали има толкова много насилие?
— Не, Моуз, никога не ми е минавало през ума. Никога не съм се замислял за това, понеже съм богат бял човек.
— Ти го каза.
— Не, ти го каза — насочи пръст Харди към лицето на Макгайър. — Всъщност ти защитаваш моята теза. Знаеш ли защо има толкова много насилие в гетата? Защото хората там са изгубили вярата си в закона. И знаеш ли коя е причината? Понеже той не ги защитава и те имат чувството, че трябва да го правят сами.
— Точно така. Тъкмо това се опитвам да ти кажа.
— Аз пък се опитвам да те накарам да видиш какво става, след като застанеш на тази позиция. Поемаш защитата си сам, извън закона.
— Поне оцеляваш.
— Всъщност не. Най-вероятно няма да оцелееш. Дори е много по-сигурно, че ще умреш. И знаеш ли защо? Защото Пабло заплашва, че ще те убие, ако се месиш в наркобизнеса му. Не искаш наркотици около децата си, но понеже не можеш да се обърнеш към закона, решаваш да убиеш Пабло. И тогава братът на Пабло, Хосе, който също смята, че законът няма да те накаже, идва и те застрелва. После и брат ти, майка ти, баща ти… Разбираш накъде отива всичко, нали?
— Само че я се погледни — семейството ти е прогонено от дома си. Къде е сега твоят закон? Кой те закриля сега?
— Пак законът. Виж, Моуз, ако Панос не се тревожеше, че някой ще направи нещо, щеше отдавна да се опита да ме убие. Когато е направил тази снимка, е можел просто да отвлече децата и да ги убие.
— Забравяш, че той наистина уби няколко човека.
— Може би не забравям. Но ако вярвам, че целта на закона е да не оставя насилието в ръцете на отделни хора като теб и мен, или като Панос, как мога да се оправдая, ако лично се заема с него? Направя ли го, толкова много ще заприличам на него, че няма да има никаква морална разлика помежду ни.