— Помниш ли, че ти казах, че не бих предприел нищо, ако това ще стане причина да ти се случи нещо лошо?
— Да.
— Но ако мога да го спра, преди да стигне до теб, ако се наложи… — не довърши той. — Говоря просто хипотетично, Бек. Няма никакъв начин да допусна някой да те нарани.
Колебливият й въпрос за малко не го накара да се разплаче.
— Тогава какво ще правим?
— Още не съм съвсем сигурен, миличка. Но двамата с майка ти ще се погрижим за вас, каквото и да стане. Може би, ако успея да се откажа от Джон Холидей…
— Не можеш да го направиш. Той ти е приятел.
— Точно така. — И това от устата на едно дете, помисли си Харди. — Знам. Но може би мога да ги накарам да си помислят, че съм се оттеглил.
Отново млъкна. Канеше се да каже: „И след това да им устроя някакъв капан“, но вместо това каза:
— Виж, нека повярваме за малко, че наистина има доста голяма вероятност след ден-два тези хора да се озоват зад решетките.
— Ще спрат ли да ни преследват тогава?
— Да. — Леко я погъделичка под брадичката. — Но те вероятно вече са престанали да преследват теб.
Тя обнадеждено вдигна поглед към него.
— Обещаваш ли?
Харди се поколеба. Имаше си правило, че обещанието си е обещание, свято и ненарушимо.
— Наистина смятам така — заяви той накрая.
Усети как тя леко потръпна до него.
— Това не е обещание.
— Знам, но е нещо много подобно.
29
Харди отвори входната врата на нивото на улицата на сградата на Фрийман. Прекоси фоайето, изкачи се по стълбите и след това спря за миг на входа на приемната. За пръв път след нападението над Дейвид отново усети някакви признаци на живот. Около шестима души в Солариума явно снемаха клетвени показания, трима от съдружниците и двама стажанти стояха до кафе машината, увлечени в разговор, а отзад се чуваше непрекъснатото бучене на ксероксите. Може би просто бе улучил по-натоварен момент, но истината е, че на телефоните Филис не можеше да вдигне глава и непрекъснато записваше нещо.
— Господин Харди. Дизмъс — внезапно изникна до него Норма. — Липсвахте ни вчера. Наред ли е всичко?
Не знаеше как да отговори на въпроса й. Със сигурност не му изглеждаше наред. Семейството му все още се укриваше в дома на Макгайър. Беше спал по-малко от четири часа. Фрийман все още беше в безсъзнание. Не бе чул Сефия и Панос да са арестувани.
— Понеже не се появихте, някои от нас се разтревожиха — каза тя.
— Имах малко работа извън кантората, но всъщност ми отне целия ден. — Усмихна се учтиво и се отправи към другите стълби, които водеха към неговия кабинет. — Дори не ми се иска да погледна безпорядъка върху бюрото си, но трябва да вървя.
— Разбира се, но аз… Исках да ви благодаря.
— За какво?
— За вдъхновеното ви слово предишната вечер — каза тя и обходи с широк жест фоайето, където кипеше трескава дейност.
— Това е добре.
Всъщност, след като Харди приключи кратката си реч в петък вечерта, залата не избухна във възторжени аплодисменти. Той пожела на всички лека нощ и се измъкна по възможно най-бързия начин, леко смутен, задето се бе поддал на момента и си бе позволил да изрази вълнението си. Сигурен бе, че е дал повод да му се надсмиват — най-вече на по-младите хора, но също и на някои от по-скептичните съдружници и стажанти. Не му беше трудно да си представи ехидните усмивки зад гърба си. Искаше му се изобщо да не го беше правил, а ако не това, поне да се бе сетил за нещо забавно, за да разсмее всички.
Но ето че сега Норма сложи ръката си върху неговата.
— Недейте да скромничите. Погледнете какво успяхте да постигнете с всички тук.
Харди не можеше да отрече, че оживлението е по-голямо, но…
— Не мисля, че причината съм аз.
— Мислете каквото искате, но останалите не смятат така — възрази Норма. — Исках отново да ви благодаря и да ви кажа колко много означава това за мен. И за фирмата. Речта ви беше безукорна. Сам виждате резултатите. Огледайте се.
Харди вече бе видял достатъчно и то му допадна. Но сега, когато Дейвид беше в болницата и имаше още толкова нерешени проблеми, не разполагаше с време за словесни акробатики. Все пак още веднъж огледа фоайето и каза: