Свали ризата си, отвори гардероба и взе бронираната жилетка от закачалката, където бе престояла вероятно цели десет години. Внезапно осъзна с остро съжаление, че ако бе продължил да я носи редовно по време на работа, последните осемнайсет месеца на болнична лудост и възстановяване можеха да бъдат избегнати. Можеше да му се размине само с едно спукано ребро за няколко дни и с насинен корем, вместо венозни антибиотици, тръби и монитори, да не говорим за болката, вината и съмненията.
Прогони тези мисли. Нямаше смисъл да продължава да се самобичува. Сам си беше виновен — беше се впуснал в потенциално опасна ситуация неподготвен. Нямаше да повтори същата грешка.
Облече ризата си върху жилетката, закопча я и се огледа в огледалото на вратата на гардероба. Като сложи якето, нищо нямаше да личи. Тъй като всеки ден носеше кобур през рамо, го чувстваше съвсем естествено под лявата си ръка, въпреки че кобурът за револвера беше малко по-голям и неудобен. Но откакто престана да обикаля райони в града, вече не носеше оръжие на кръста и се учуди колко удобно го чувства върху десния си хълбок.
Беше необичайно студено дори за ноември в града, а на вдадения в морето пристан сигурно щеше да е още по-зле, затова вместо обичайното си авиаторско кожено яке предпочете старото си тъмносиньо скиорско яке. Закопча долните копчета, придърпа дрехата надолу и още веднъж провери в огледалото дали оръжието на хълбока му е добре скрито.
Глицки почти никога не се оглеждаше в огледалото. Когато отиде в колежа, се шегуваше със самия себе си, докато обясняваше на хората, че белегът през устните си е получил вследствие на сбиване с ножове със съученици от гимназията. Всъщност се дължеше на прозаичен инцидент на успоредката в прогимназията. Но каквото и да го бе причинило, белегът не зарасна добре и се превърна в нещо, което той избягваше да гледа. Същото се отнасяше и за сините му очи върху тъмното лице. Караха го да се чувства неудобно. Какъв беше всъщност — чернокож като майка си или хубав евреин като баща си? Като младеж всички тези външни белези го объркваха, но в крайна сметка осъзна, че са безсмислени. Истинската му същност беше скрита вътре. Точно както на всички останали.
Сега обаче остана още малко пред огледалото и се опита да открие в отражението си частица от онова, което представляваше днес. Защо правеше това? Имаше невероятна съпруга, новородена дъщеря и смисъл на живота си. Наистина ли се бе стигнало дотам да няма друг избор? Наистина ли нямаше други полицаи, приятели и съюзници, спечелени през годините, към които можеше да се обърне? Или поне да им поиска подкрепление? Какво се надяваше да постигне?
Тогава започна да ги изрежда мислено — началникът Ригби, не. Заместник-началникът Батист, не. Джакман, не. Лание, невъзможно. ФБР, няма време. Пол Тию, мъртъв. Какво да направи, да се обърне към кмета ли? Всеки, който се присъединеше към него сега, най-малкото рискуваше кариерата си. Освен това Глицки винаги бе предпочитал да действа сам, през цялата си кариера беше самостоятелен инспектор и стриктно следваше буквата на закона. Винаги бе смятал, че хората може и да не го харесват, но го уважават. Последните събития поставиха под въпрос дори това минимално завоевание.
В момента не можеше да си позволи да мисли за общественото мнение. Нямаше да допусне заплахите срещу семейството и приятелите му да бъдат изпълнени. Ако не можеше да намери помощ от хората, чиято работа беше да помагат, значи трябваше да го направи той. Сам, ако се налага.
Погледна за последен път към мъжа на средна възраст в огледалото. Потупа се три пъти по бронираната жилетка над сърцето, пое дълбоко въздух и тежко го изпусна.
— Добре.
Избрал беше Кей 70 бързо и интуитивно от няколкото възможности, които му бяха хрумнали по време на разговора му с Джърсън. По-очевидният избор би могъл да падне върху външните части на паркингите на Кендълстик Пойнт, където враговете му нямаше да могат да му устроят засада, и където, честно казано, ако се стигнеше до престрелка, имаше по-малка вероятност да пострадат невинни минувачи. Но според него равностоен мотив на вероятността от засада беше фактът, че паркингите не предлагаха никакви възможности за прикритие на самия него. Ако Джърсън се появеше с достатъчно свои приятелчета, Глицки не искаше да се озове сам насред едно бетонно поле, където Джърсън щеше да види, че всъщност Холидей не е с него, и където можеше да го повали дори посредствен изстрел с оптична пушка от другия окръг.
По една случайност Глицки и повечето служители от Съдебната палата бяха опознали добре Кей 70 три години по-рано, защото той беше местопрестъплението и мястото за финалната сцена на един филм, който един от известните холивудски режисьори снимаше в града. В продължение на три месеца екипът, който се снимаше във филма, работи извън Съдебната палата и всички бяха донякъде завладени от звездната треска. Един от инспекторите на Ейб, Били Маркузик, дори бе нает за важна роля с реплики в този в крайна сметка нескопосан филм, като по същество играеше самия себе си. След приключването на снимките Били напусна полицията и се премести в Ел Ей, но досега не беше играл в нито един филм, който Ейб бе гледал. Във всеки случай в онези славни дни почти всяко ченге, чиновник и дори някои съдии в Палатата си въобразиха, че може да станат следващата голяма звезда, ако достатъчно дълго се навъртат около режисьора. Ако не друго, поне щяха да прекарат пет секунди в компанията на звездите. В продължение на седмица и повече към края на снимките тълпи от служители на общината се трупаха на Кей 70 или с надеждата да ги наемат като допълнителни статисти, или за да гледат глупаците, които хранеха подобни надежди.