Малко след един часа Глицки паркира и спря. Казал беше на Джърсън, че ще е там в четири, но щеше да е лошо знамение да закъснее. Искаше да е напълно сигурен, че ще пристигне преди всички. Държеше да обходи всеки сантиметър от района. Спря на една безлюдна промишлена улица с ниски складове и гаражи, на няколко пресечки западно от вдлъбнатината на брега на залива, известна като Централния басейн. В средата на платното се точеше изоставена железопътна линия. Докато снимаха филма на Кей 70, тази уличка беше лъскавата, макар и леко хаотична база на продукцията — караваните на звездите, невероятна храна за всички, които имаха пропуски, прожектори, носилки и стотици хора. Глицки остана малко зад волана, даде на сетивата си време да попият всичко и да го предупредят, ако надушват някаква опасност.
Нямаше нищо друго, само празната улица. Порив на вятъра от залива вдигна малко тежък прах от капака на колата, няколко листа от вестник и опаковки на десертчета прошумоляха в нишата на входа на празен магазин пред него. В другия край на сградата имаше паркирана кола, но Глицки вече беше минал покрай нея и тя му се стори празна.
Излезе, отиде до ъгъла и погледна надясно към залива. Кей 70 беше последният от шест или седем кея, вдадени на север във водата. Пред тях имаше относително широка циментирана площадка — напомняше донякъде на Кендълстик Пойнт, — но в този случай имаше съвсем малко, дори почти нямаше, отделни места за паркиране. Преди мястото се използваше за товарене, разтоварване и съхраняване на контейнери, но през последните десетина години кейовете в тази част на залива бяха оставени без всякакви грижи.
Пъхнал ръце в джобовете си и привел глава срещу прашния вятър, Глицки мина по най-краткия път към ниската жълтеникава сграда, която бележеше входа на първия кей. Другите бяха построени по същия начин — голяма подобна на склад сграда, от която стърчеше истинският кей и мястото за товарене на корабите отзад. Всичко беше пусто.
Кей 70 беше дълъг почти четиристотин метра и широк около осемнайсет. Това беше източният кей от шестте подобни пристана. Макар да имаше няколко открити площи, които водеха към доковете на водното равнище, повечето от цялата източна страна на кея по протежение на брега беше застроена с различни едноетажни конструкции, много от които бяха оставени на произвола на времето, а някои бяха вагони, обслужващи дейността тук. Така отляво на Глицки оставаше относително широк асфалтов път по протежение на кея, по който той тръгна, след като извади оръжието от кобура през рамото си и го стисна в ръка, макар че по-голямата му част оставаше скрита в джоба на якето. Надникна в различните входове и просеки. Не беше чудно, че прочутият режисьор е избрал точно това място за финалните сцени от филма си — с порутените си ниски или оставени без покрив дървени постройки, обърнати към широк проход, който изпълняваше ролята на главна улица, кеят наистина много приличаше на сцена от стар уестърн с фалшивите фасади и всичко останало.
В момента обаче Глицки не беше в подходящото настроение, за да оцени голямото изкуство зад всичко това. Когато стигна до края на кея, където от три страни бе заобиколен с вода и нямаше път за отстъпление, разбра къде трябва да застане — там, откъдето беше тръгнал, може би няколко постройки по-напред. Така който и да дойдеше, щеше да се озове зад него и да се окаже откъснат и без път за бягство. Освен покрай него.