Върна се два пъти по-бързо, отколкото бе отишъл, но въпреки това му се стори, че това е най-дългото разстояние, което е изминавал през живота си. Вход след вход, един по един, с револвер в ръка, без да откъсва поглед от челото на кея, с откритото пространство пред себе си. Нищо и никой.
В момента беше ловец, не полицай. Полицаите не вадеха оръжията си, без да имат заподозрян или специфични обстоятелства. Не криеха вече изваденото оръжие. Викаха подкрепление дори при най-бегла възможност да се разрази престрелка.
Един гларус, кацнал на отсрещния стълб, го изучаваше известно време, след което отлетя с подигравателни писъци. Глицки се стресна от това вмешателство на природата и нетърпеливо се зае да си потърси удобно място, където да изчака.
Откри го в една ниска постройка, подобна на хамбар, на двайсетина метра от предната част на кея. Нямаше входна врата и бе отворена и отзад, но преградите на половината височина създаваха няколко клетки с големина около два и половина метра на метър и половина, които вероятно са били предназначени за коне или добитък. По време на обиколката си бе разгледал мястото с любопитство и беше заключил, че поради светлината отпред и отзад и понеже бяха високи само метър и половина, клетките няма да бъдат удобно укритие. Дори не погледна зад тях, когато ги подмина.
Сега обаче, кой знае защо, му се сториха подходящи.
Прибра револвера си в кобура. Застана на задния отвор и огледа водата, след това се обърна и се върна отпред. Друг гларус, или може би същият, беше кацнал на най-близкия стълб и не преставаше да крещи. Глицки се огледа в хамбара и откри някаква голяма ръждясала панта, с която замери птицата. Не улучи и пантата цопна във водата със силен плясък, който се стори на Глицки като подводна бомба. Птицата просто пристъпи малко встрани и продължи да грачи.
Вдигна ръкава на якето си и погледна часовника. Два без десет. Вятърът свистеше през пролуките на сградата. Върху сивото небе не се виждаше нито едно синьо петно. Стори му се, че сред далечните шумове откроява един като от затварянето на врата на автомобил. Отново погледна часовника си. Все още беше два без десет. Усети, че дланите му са влажни от пот.
Върху циментовата ничия земя се появи човешка фигура. Вървеше сама.
След като се увери в това, Глицки застана на входа на хамбара, откъдето можеше да бъде видян. Изненадите при въоръжени хора бързо могат да добият трагични последици, а той нямаше намерение да участва в нещо подобно. Установи, че не е бил подготвен за вълната на облекчение, която го заля при появата на Джони Холидей. Не си бе позволявал съзнателно да признае, че частица от него се бе надявала да получи някакво подкрепление. Във всеки случай, зарадва се.
Глицки му направи знак да се приближи. Холидей се затича и след секунда двамата заедно се скриха сред сенките на хамбара, но с хубава видимост.
— Къде е Харди? — попита Глицки.
— Не знам. Смятах, че може би е с теб.
— Не. Значи си дошъл сам. Защо?
— И аз си зададох този въпрос. — Сви рамене. — Каза на Джърсън, че ще ме доведеш. Помислих си, че би било по-добре, ако наистина съм с теб. Така ще имате какво да си говорите минута-две.
— Може изобщо да не се появи.
— А ако не го направи, ще трябва да ме заведеш в полицията. Знам. Вече говорихме за това днес. — Холидей подръпна мустаците си, вероятно за да попречи на напиращата усмивка. — Е, лейтенант, каквото и да стане, ако се стигне до битка, тя е толкова моя, колкото и на всички останали. Мястото ми е тук. Тези приятелчета не играят честно.
Глицки го огледа от глава до пети, облечен в тежкия му дълъг кожух.
— Още ли се каниш да избягаш, Джон?
Този път Холидей не се въздържа и се усмихна.
— Не знам защо се опитваш да развалиш един толкова хубав следобед с подобни въпроси. Не, не се готвя. Адвокатът ми ме посъветва, че това е противозаконно, а появата ми днес говори за добрите ми намерения. Ще се обидя, ако поискаш да ме претърсиш.
Глицки си позволи развеселено да изръмжи.
— Май двамата с Диз сте си поговорили, така ли е? Видя ли някого, докато идваше насам? Ако не си, предлагам да чакаме зад тези прегради и ако някой дойде, да го пуснем да мине. Как ти се струва?
— Ти решаваш. Аз съм тук само да помогна в патакламата.
Глицки се понамръщи на последния израз и отново огледа откритото безлюдно пространство.
— Ако Джърсън дойде сам, ще го пусна да мине покрай нас и да се озове отзад. Ти чакай тук и си отваряй ушите. Ако двамата заедно се върнем, за да те отведем в града, аз ще те обискирам и ще бъде по-умно, ако дотогава се отървеш от оръжието. — Студена усмивка. — Разбираш ли? Ако се опиташ да избягаш, например през задния отвор, много е вероятно да бъдеш прострелян. Ясно ли е?