Какъв лековерен глупак се оказах, а? Да вярвам във всичко това? Да смятам, че ще трае вечно. Да говоря за сантименталност. За глупост. Е, вече никога нямаше да ми се случи подобно нещо. Целта ми беше да се напия здравата, да продължавам в същия дух, да рискувам парите, работата си и всичко останало, защото само така можех да се проваля напълно. Можеш да изгубиш всякаква надежда, да стигнеш до дъното, а това е истинската свобода. И бездруго нищо от това няма значение, нали? Възползвай се от всяка възможност за физическо удоволствие и се увери, че е само физическо, нищо повече. Щастието беше просто един миг и толкова. Не можеше да става и дума животът ми да добие собствена форма и да носи удовлетворение.
Защо ти пиша това сега?
Защото нещо в мен отново се раздвижи. Запознанството ми с теб ме промени. Веднъж и завинаги имам чувството, че съм усмирил страшните призраци, които ме разкъсват. Не знам точно какво ще се случи с нас, но бих искал да знаеш, че изведнъж изпитах нужда да очакваш нещо от мен, искам да открия най-добрите си страни и да стана този човек. Искам да опитвам, да не спирам да опитвам, дори и понякога да се провалям. Смисълът е в това — да опитваш.
Звучи ли ти смислено?
Този следобед обаче трябва да свърша нещо друго. Една друга обвързаност, която е въпрос на чест, ако това не е прекалено изтъркана дума. Но сякаш всичко е едно цяло. Очаквания и отговорности. И съвсем изненадващо нямам нищо против тях. Дори ги посрещам с желание.
Ако четеш това писмо, значи не съм се върнал. Този път е, защото не мога, а не защото не съм опитал. Но каквото и да стане с мен, искам да знаеш, че животът е хубав и че днес излязох от този апартамент толкова щастлив и изпълнен с надежда за бъдещето, колкото не съм бил никога през живота си.
Епилог
32
В края на ноември по крайбрежието се настани фронт на високо атмосферно налягане и през последните три дни температурите бяха рекордно ниски — най-високата им стойност беше около нулата. Синоптиците твърдяха, че подобен рекорд е регистриран досега единствено към средата на двайсетте години.
Винсънт Харди стана пръв в празничното утро. През последните няколко нощи бяха палили камината във всекидневната, затова трябваше само да смачка вчерашния брой на „Кроникъл“ и да раздуха жаравата, за да разпали огъня. Когато баща му слезе малко след осем часа, вътре вече пращяха три букови цепеници. Винсънт седеше досущ като италианец на пода на около метър и половина от камината и наблюдаваше пламъците.
Баща му бе бос и беше облечен със стари джинси и сив анцуг. Носеше голяма чаша с кафе, която остави на пода, когато седна.
— Хубав огън, браво на теб.
— Благодаря.
— Честит Ден на благодарността.
Мълчание.
— Бек спи ли?
— Да, струва ми се.
— Пак ли на пода в твоята стая?
— Да. Няма нищо, не съм против.
— Знам. Ти си добър човек.
Харди вдигна чашата си, загледан в огъня. Винсънт се примъкна по-близо до него. Харди го прегърна и го привлече към себе си.
— Страхува се. Непрекъснато си представя онази снимка…
— Ами ти? — попита Харди.
Усети как раменете на сина му се повдигат, сетне се отпускат.
— Не мисля за нея.
— Наистина ли?
— Аха.
Огънят силно изпука, разгоря се, след това отново се успокои. Харди крадешком погледна сина си. Беше стиснал ръце. Изглеждаше като омагьосан от огъня.
— Защото, ако се страхуваш, ако нещо те притеснява… — поде той.
Винсънт потръпна, след това се отърси и внезапно се изправи.
— Просто не мисля за това, ясно?
— Добре, Вин. Добре.
Синът му го погледна, а от очите му за малко да рукнат сълзи. Запъти се навън от стаята.
Харди се изправи и се обърна след него.
— Хей, Вин. Почакай. Не бягай, моля те. Всичко е наред. Ела тук. Всичко е наред.
Винсънт спря и се обърна към него.
— Върни се тук, моля те. Ела и прегърни своя старец.
Момчето въздъхна дълбоко, но в крайна сметка се приближи. Скоро щеше да навърши четиринайсет години. Баща му все още беше по-висок от него с трийсетина сантиметра. Когато се приближи достатъчно, Харди се пресегна, обгърна раменете му с ръка и бързо го целуна по главата.
— Всичко е наред — за последен път каза той.