— И ти имаш вземане-даване с този човек?
— Знае се, че играем покер на една маса.
— А това е незаконно — като твой адвокат съм длъжен да ти го напомня. Биеш ли го?
— Не играя, за да губя — сви рамене Джон.
Години наред продължаваше традицията в сряда вечерта да се играе покер в задната стаичка на заложната къща на Сам Силвърман на „О’Фаръл“, на една пресечка от площад „Юниън“. Имаше около двайсетина постоянни играчи. Мястото се запазваше до вторник на обяд, а Силвърман ограничаваше бройката до шестима играчи на вечер. Никой не си и помисляше, че това е лековато забавление между приятели. Залозите лесно създават врагове, особено ако плащаш хиляда долара, за да влезеш в играта. Двайсет бели чипа от по десет долара, петнайсет червени по двайсет долара и десет сини от по петдесет образуваха четири или пет купчинки, които бързо сменяха собственика си. Понякога само за едно раздаване.
Холидей седеше на първия стол вляво от Силвърман с тежка чаша чист бърбън. Ник Сефия седеше през два стола и кипеше от ярост. Беше се появил късно, преди около час, и бе седнал между обичайните си другари: Рой — по-малкия брат на Уейд Панос, и Хулио Рее — негов колега от Диамантения център. Останалите двама играчи около масата тази вечер бяха Фред Уеъринг — чернокож брокер в средата на четирийсетте, и Мел Фишър, който навремето притежаваше четири закусвални в търговския център на града, но вече се бе оттеглил от бизнеса.
Трийсетгодишният Сефия бе най-младият играч на масата. Беше и най-едрият — метър и деветдесет, сто и десет килограма, всичките мускули. Докато Силвърман прибираше парите на Сефия и му отброяваше чипове, младият грък внимателно окачи сакото на великолепно ушития си светлозелен костюм на облегалката на стола. Кръвта се бе качила в главата му, скулите му бяха кървавочервени, намръщеното му изражение — застинало. Сутринта се бе избръснал, но върху челюстите му вече тъмнееше синкава сянка. Ник седна и разхлаби златистата си копринена вратовръзка, а около него на плътен облак се стелеше гняв.
Обичайните закачки секнаха. След няколко раздавания в пълно мълчание Рой Панос побутна една пура пред закъснелия играч. Холидей отпиваше от бърбъна си. Накрая, вероятно с надеждата да поразсее напрежението, Силвърман поиска почивка, за да отскочи до тоалетната. Тогава Сефия запали пурата и изпусна дима през ноздрите си. Уеъринг и Фишър станаха да се поразтъпчат и да си налеят нещо за пиене. Холидей, който тайно се наслаждаваше на мъките на Сефия, знаеше добре какво го тормози. Може би уискито замъгляваше разсъдъка му — често се случваше, — но той не можа да се стърпи и рече:
— Лош ден, а, Ник?
Сефия се поколеба за минута, докато реши дали да отговори. Накрая тръсна глава с отвращение:
— Проклети адвокати! Половин ден киснах в съда.
— Защо? Какво си направил?
— Аз ли какво съм направил? — Той издиша ядно дима и продължи: — Нищичко не съм направил.
Рой Панос му помогна да обясни:
— Отхвърлиха уликите му срещу една уличница, която арестува преди два месеца за притежаване на наркотици. Казаха, че е подхвърлил наркотика.
— Е, и? — цялото същество на Холидей излъчваше загриженост. — Нали не си го направил, какъв е проблемът тогава?
Тъмните очи на Сефия се превърнаха в тесни цепки, готов бе да избухне и при най-малкото съмнение, че Холидей се шегува за негова сметка. Не забеляза обаче никакви признаци за това и продължи:
— Онзи ме накара да изглеждам като долен лъжец — ето това е проблемът. Да не съм длъжен да помня точно какво съм направил с онази уличница? Една носи наркотика в портмонето си, друга — в дамската чантичка. На кого му пука къде точно е бил? Или пък как се е озовал там? Там е, тя е виновна и точка. Не е ли така?
— Точно така, мамка му! — заяви без никакъв акцент Хулио Рее, среден на ръст латиноамериканец. Целият жили и нерви, на младини той несъмнено е бил страхотен в завладяването на базите на бейзбол. Някъде бе загубил долната част на лявото си ухо, но не си правеше труда да прикрива това с по-дълга коса — подстриган бе съвсем ниско. — Спукана й е работата.
— Не и днес. Днес я пуснаха. — Панос се обърна към Холидей: — Отхвърлят ли наркотика като улика, случаят е приключен.
— И ти ли беше в съда?
Панос поклати глава:
— Не, но Уейд беше. Брат ми. Бесен е.
— Надявам се не на мен — рече Сефия.