— И ти се приближи?
— Какво друго да направя? Казах на Диз да ме изчака. Мислех си, че съм успял да сплаша Уейд, че той се е посъветвал с Крол и е решил да отстъпи и да се опита да сключим някакво споразумение още там, на място.
— Отново твоето високомерие.
Фрийман леко повдигна рамене в знак на съгласие.
— Рисковете на професията, особено ако си прокълнат с гениалност. Както и да е, това е положението. Бях на около две крачки, когато Ник Шилото внезапно се завъртя рязко — „Ах, ще си изпусна автобуса!“ — и следващото нещо, което си спомням е, че аз лежа размазан на проклетия под, а Ник е надвесен над мен и ми се извинява: „Прощавай, старче, не те видях“. — Очите на Фрийман най-сетне възвърнаха част от блясъка си. — Прощавай друг път! Уейд му е дал знак и той се е обърнал точно на момента. Това беше неговото предупреждение — не се будалкай с мен, защото ще си изпатиш.
Опита се да седне в леглото, но костите му оказаха съпротива и удържаха победа. Фрийман се отказа и се отпусна обратно на възглавницата.
Роук сложи ръка на гърдите му, после я премести по-нагоре и го погали по лицето.
— Мъже — каза меко и след миг добави: — Все пак, не може ли да е станало случайно?
— Не, невъзможно е.
— Сега имаш нужда да си им го върнеш, така ли?
Той кимна:
— Ако използвам думите на Франк Синатра, ще го направя по свой начин, но бъди сигурна, че ще го направя. — Изпреварвайки отговора й, добави: — Това е единственото послание, в което се вслушват.
— А ти? Какви послания чуваш ти?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ти ги предупреждаваш, те те нападат, сега отново е твой ред, напрежението расте, докато някой действително не пострада. Може би не трябва винаги да става така.
— С някои хора вероятно трябва. Какво друго може да се направи след гадни номера като днешната случка? Да се отвърне на удара, ето какво.
Роук прибра ръцете си в скута.
— Значи и двамата продължавате битката. И до какво води това?
— Води до победа на едната страна. Аз възнамерявам да спечеля битката.
— В това е въпросът, така ли? Кой ще излезе победител?
— Да — отвърна Фрийман предизвикателно. — Че какво друго? Има ли друго?
Роук се позамисли за миг. Въздъхна обезсърчено, погледна го и се изправи:
— Колко мъжествено от твоя страна!
— Може да бъде и по-лошо, Джина. Ти какво би искала да сторя?
Тя сведе поглед към него:
— Искам да постъпваш разумно. Не ги оставяй да те въвлекат в своите игри. Нещата не бива да стават лични, особено ако те по правило действат, както са постъпили днес, ако наистина нараняват хората. Това исках да кажа. Внасяй нужните документи, стой настрана и остави правосъдието да си свърши работата.
— Точно това възнамерявам да направя. Нима бих могъл да направя нещо друго? — Фрийман потупа по леглото: — Ела, седни пак тук. Все пак притежавам инстинкт за самосъхранение. Няма да се бия с никого.
Роук отново приседна до него.
— Стори ми се, че точно това искаш да кажеш.
Тя взе възлестата му ръка в дланите си.
— Не, не, аз си служа със словото. Законът, той ще ги удари достатъчно силно. Но ще ти кажа още нещо.
— Какво?
— Както и да изглежда отстрани, битката ще бъде лична.
Лейтенант Ейбрахам Глицки, някога влиятелен шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе наполовина чернокож и наполовина евреин. Работата му го бе научила да излъчва вдъхваща страх смесица от дейна компетентност и тиха заплашителност. Рядко се усмихваше, а още по-рядко усмивката си проправяше път към пронизващите му сини очи. Гърбавият му семитски нос се надвесваше над плътните устни, които се запечатваха в съзнанието заради разполовяващия ги плътен белег от стара рана.
Тази страховита фигура бе застанала сега на входа на своята къща близнак. Беше без обувки и чорапи и босите му крака стърчаха изпод мръсна кухненска престилка. На дясното му рамо бе провесена пелена, наскоро нашарена с оранжеви, зелени и кафеникави следи от бебешко пюре. В сгъвката на лявата си ръка държеше десетмесечната си дъщеричка Рейчъл. Тя бе успяла някак си да измъкне розовата бебешка обувчица от едното си краче и точно когато Глицки отваряше вратата, я надяна на ухото му.
— Ах, защо фотоапаратът никога не ми е подръка точно когато трябва? — възкликна Харди.
Франи пристъпи напред: