Варлам Шаламов
Първият зъб
Арестантският етап беше точно за какъвто бях мечтал още от момче. Почернели лица и сини устни, опалени от уралското априлско слънце. Гигантските на ръст конвойни скачат в движение на шейната и тя полита; този, който води групата, е едноок, с прорезна рана през цялото лице; на началника на конвоя — с ярките сини очи — още преди обяд на първия ден вече знаехме името — Шчербаков. Арестантите — а ние бяхме около двеста души, вече знаехме как се казва началникът. Почти по вълшебен начин, недостъпен, неразбираем за мен. Арестантите произнасяха фамилията му толкова привично, сякаш пътешествието ни с него бе продължило вечно. Сякаш бе влязъл в живота ни веднъж завинаги. Пък така си и беше — за мнозина от нас. Гъвкавата огромна фигура на Шчербаков се мяркаше ту тук, ту там, той избързваше напред, посрещаше и изпращаше с поглед последната каруца на етапа, след което тръгваше отново да догонва, да изпреварва. Да, имахме каруци, класически каруци, с които местните жители караха „багажа“ ни — етапът се движеше в арестантския си петнадесетдневен път под строй, без багаж, като при спиране и по време на проверките напомняше разбърканите редици на новобранци на някоя гара. Но всички гари бяха останали за дълго встрани от житейските ни пътища. Беше утро, свежо априлско утро, цареше полуздрач, просветляващият полумрак на манастирския двор, където се строяваше с прозявки и кашляне нашият етап, за да тръгне на далечен път.
Бяхме прекарали нощта в мазето на соликамската милиция, в един бивш манастир, след като грижовният и немногословен московски конвой бе сменен от тълпа кряскащи, почернели от слънцето юначаги начело със синеокия Шчербаков. Предната вечер нахлухме в студеното, мразовито мазе — около църквата имаше лед, сняг. През деня той успяваше леко да се разтопи, а вечер замръзваше — синьо-сивите преспи покриваха целия двор и за да се стигне до истинския сняг, до белотата му — трябваше да се строши здравата, режеща ръцете ледена кора, да се разрови и едва тогава да се извади от дупката едрозърнестият, пръхкав сняг, който толкова радостно се топеше в пресъхналите уста и парейки с безвкусието си, едва ги разхлаждаше.
Бях сред първите, които влязоха в мазето, можех да си избера някое по-топло място. Огромните ледени сводове ме плашеха и аз, неопитният младеж, търсех с поглед нещо като печка, поне каквито са имали Фигнер или Морозов. И не намирах нищо. Но моят случаен другар, другар само за времето, докато влизах в затворническото черковно мазе — ниският на ръст рецидивист Гусев, ме бутна към стената, към единствения прозорец с решетки, с двойни стъкла. Прозорецът беше полукръгъл, висок около метър, започваше от самия под на мазето и приличаше на бойница. Исках да си намеря друго, по-топло място, но тълпата от хора нахлуваше ли, нахлуваше през тясната врата и нямаше как да се върна. Все така спокойно, без да ми каже нито дума, Гусев ритна с върха на ботуша си прозореца и счупи първо едното, а после и другото стъкло. През отвора нахлу студен въздух, който ме обгаряше като вряла вода. Обгърнат от тази струя аз, който и без това се бях намръзнал по време на дългото чакане и безкрайното преброяване на двора, взех да треперя. Отначало не разбрах колко мъдър беше Гусев — само ние от всичките двеста арестанти дишахме тази нощ чист въздух. Хората така бяха наблъскани, натъпкани в мазето, че беше невъзможно нито да се седне, нито да се легне, можеше само да се стои.
Мазето беше пълно до половината с бяла пара от дишането, въздухът беше мръсен, спарен. Хората започнаха да припадат. Задъхващите се правеха опити да стигнат до вратата, в която имаше един процеп и дупка вместо шпионка, мъчеха се да дишат през нея. Но часовият от конвоя, който стоеше отвън, от време на време мушкаше с щика на пушката си през шпионката и опитите да се диша през нея бяха прекратени. Естествено, при загубилите съзнание не идваше нито фелдшер, нито лекар. Само аз и мъдрият ми спътник издържахме край счупения от него прозорец. Строявахме се дълго… Излязохме последни, мъглата се беше разсеяла и се виждаше таванът, сводестия таван, затворническото и църковно небе беше съвсем ниско — с ръка да го докоснеш. И върху свода на мазето на соликамската милиция открих надпис, направен с обикновен въглен, с огромни букви през целия таван: „Другари! В този гроб умирахме три денонощия и все пак не умряхме. Дръжте се, другари!“
Съпроводен от виковете на охраната, етапът ни изпълзя от Соликамск и тръгна към долината. Небето беше много синьо — като очите на началника на конвоя. Слънцето изгаряше, а вятърът разхлаждаше лицата ни — те станаха кафяви още преди първата ни нощувка. Нощувката на етапа, винаги предварително подготвена, протичаше по определен начин. За тази цел винаги се наемаха от селяните две къщи — едната по-чиста, другата каква да е — нещо като барака, а понякога и буквално такава. Разбира се, хубаво беше да попадна в „чистата“. Но това не зависеше от мен: всяка вечер по здрач всички минавахме край началника на конвоя, който с махване на ръката си посочваше къде трябва да прекара поредната нощ поредният арестант. Тогава Шчербаков ми се стори най-мъдър сред мъдрите, понеже не ровеше в никакви документи или списъци в търсене на членовете на присъдите, а веднага щом етапът престанеше да се движи, замахваше с ръка и отделяше поредния етапник. По-късно разбрах, че Шчербаков просто е бил наблюдателен — всеки път изборът му, направен по непостижим за разума начин, се оказваше верен — целият „петдесет и осми“ се оказваше на едно място, „тридесет и пети“ — също. Още по-късно, след една-две години, проумях, че в тогавашната мъдрост на Шчербаков е нямало никакво чудо — разпознаването по външен вид е достъпно на всеки. В нашия етап допълнителен признак би могъл да бъде багажът, куфарите. Но тях ги караха отделно, с каруците и шейните на селяните.