— Да. Не могли да го идентифицират по лицето му, но портфейлът му лежал там.
Реймънд каза тихо, но искрено:
— Щом са знаели, че това е Гай, защо не са го метнали някъде в Хейзъл парк? Само на две пресечки оттук е.
— Лейтенантите не трябва да говорят така — обади се Брил. — Макар че идеята си я бива. Техен труп, техен случай. Патрулните полицаи не били сигурни, че е мъртъв, затова повикали линейка. Медиците пристигнали, хвърлили му един поглед и се обадили в моргата.
— Не били сигурни, че е мъртъв? — попита Хънтър. — Три куршума в устата, още два в гърдите, огромни, шибани дупки, и те не са сигурни, че е мъртъв!
Униформените криминолози правеха снимки на трупа и колата, измерваха разстояния, чертаеха план на местопрестъплението и събираха талони от надбягванията, кредитни карти и фасове от цигари. Щяха да откарат колата на съдията в полицейския гараж на „Джеферсън“, за да я проверят за отпечатъци и да се поровят из всеки процеп. Един от служителите на моргата, облечен в бежова риза и панталон, стоеше и наблюдаваше сцената, прехвърлил найлоновия чувал за трупове през рамото си. Брил започна да си води бележки за доклада.
Беше три без десет сутринта. Алвин Гай бе мъртъв от малко повече от час. Реймънд Круз, временно изпълняващ длъжността лейтенант, издокаран в морскосиния си костюм заради срещата с момичето от „Нюз“, почувства, че времето им изтича, и каза:
— Хайде да почукаме на няколко врати. Няма да се справим без свидетели. Като започнем да разследваме случая, ще ни се наложи да изслушваме откачалки, които са готови да си признаят всичко, освен убийството на Христос. Не искам да пропуснем някой заподозрян. Искам да се движим в правилната посока. Искам да разбия вратата, докато убиецът е още в леглото си, и когато отвори очи, да не може да повярва на гледката. В противен случай всички ние ще трябва да се оттеглим във Флорида и да работим за управление „Кокосов орех“, а случаят ще остане неразрешен. Не искам подобно нещо да се случи.
Норбърт Брил, сержант на седмо поделение от отдел „Убийства“ на детройтската полиция, носеше посивялата си коса съвсем къса и се подстригваше веднъж месечно в „Дж. Робъртс“ на Седма миля. Обичаше тъмни ризи и светли вратовръзки. Носеше очила с метални рамки и цветни стъкла. Сега държеше в ръка огромен фенер, дълъг почти шестдесет сантиметра. Брил започна да размишлява преди да се раздвижи.
— Не можем да изключим обира като единствен мотив — каза той.
— Стреля през предното стъкло и улучва Гай в устата — каза Реймънд. — Искам да се запозная с този крадец, преди да се е заел с нещо още по-сериозно.
Лейтенантът си тръгна след няколко минути, за да намери телефон и да докладва на инспектор Херцог. Не искаха да говорят за убийството по радиостанциите.
Уендъл Робинсън, издокаран в светлосив костюм, се появи от тъмнината, държейки малка кесия от кафява хартия.
— Как върви? — запита той. — Говорих с жената от „Ковънтри“, която се обадила в полицията. Казвам й: „Разбрах, че сте чула изстрели“. А тя отговаря: „Да, и видях човека, който стреля. Стоеше по-рано на уличката и го видях с пистолета му“. Питам я кой е човекът и тя ми съобщава, че живеел на същата улица, на номер 22511. Отивам там, изваждам го от леглото и го питам за пистолета му. Човекът гледа тъпо и се мръщи, сякаш се мъчи да накара паметта си да се раздвижи. И ми казва: „Не, не си спомням никакъв пистолет“. Съобщавам му, че жената го е видяла с пистолет в ръка на улицата. Казвам му: „Ще дойдеш в управлението, ще те сложим в редица с още няколко души и ще видим дали жената ще те познае“. Тогава той ми отговаря: „А, оня пищов ли? Да бе, имам една вехтория, с която мислех да стрелям по плъхове. Намерих я вчера тук, на уличката“.
Уендъл замълча за момент и посочи кесията.
— Малко ръждясало пищовче — каза той. — Ще ти отнесе ръката, ако някога решиш да стреляш с него.
— Излъгали са те — каза Хънтър. — Най-нагло са те излъгали право в очите.
Друг човек, седящ в някаква кола, бил застрелян пред „Суп кичън“ на ъгъла на „Франклин“ и „Орлиънс“. По-късно научиха, че стрелецът изчакал да види пристигането на полицейските коли и линейката, преди да се качи на автобуса и да се прибере у дома.
Около цивилните сини коли марка „Плимут“ се мотаеха хора, наметнали набързо халат или някаква друга дреха. Повечето бяха чернокожи. Женете стояха със скръстени ръце, сякаш им беше студено. Фигурите им се очертаваха от светлината на уличната лампа на ъгъла. Нощта беше ясна, температурата — около петнайсет градуса, топло за октомври.