— Все още не знам какво е албанец — отвърна Клемънт. — Какъв е той?
— Името му е Скендер Лулджарай.
— Мили боже — изохка Клемънт.
— Ако ти го кажа по букви, няма да повярваш — каза Санди. — Той е малко чернооко бебче, което обича да ходи на дискотека. Притежава няколко закусвални за хотдог и всеки път, когато се видим, ми разказва за парите си.
— И колко пъти сте се виждали?
— Виждам го по дискотеките от месеци. Облича се хубаво. Мисля, че печели добре.
— Добре, да го посетим и да му вземем всичко — предложи Клемънт.
— Чакай да разбера дали е истински — отвърна Санди. — Скендер иска да ме заведе на надбягванията.
Това му прозвуча добре. Да се види как харчи албанецът. Клемънт щеше да ги проследи в колата на другото гадже на Санди. По-късно през нощта Санди щеше да ги запознае, сякаш случайно са се срещнали или нещо такова.
Само дето Клемънт се сблъска с нещо съвсем различно.
Дел Уиймс не беше точно гадже на Санди, но тя живееше в апартамента му, докато той беше вън от града на някакъв семинар по мениджмънт. Клемънт живееше при нея.
Клемънт никога не беше виждал Дел Уиймс. Разхождаше се из апартамента му и се опитваше да го прецени. Проучваше странните картини, керамика и метални скулптури, които Дел бе придобил като член на клуб „Изящно изкуство“. Изпробваше дрехите му от „Брукс Брадърс“. Костюми размер 52, панталони размер 46. Дължината не беше лоша, но обемните облекла висяха по жилавата и слаба фигура на Клемънт. Според Санди той изглеждаше като маскиран в дрехите на баща си. Каза, че момче с неговото тяло и татуировки трябва да се придържа към младежките гащеризони. Разсмяха се, а Клемънт излезе от спалнята, издокаран в жълт панталон и спортно сако на цветя от „Лили Пулицър“. Според Клемънт сакото приличаше на камуфлажна униформа във войната на педалите. Отново се разсмяха. Тридесет и четири годишното момче от Лоутън, Оклахома, и двадесет и три годишното момиче от Френч Лик, Индиана, които се опитваха да си намерят място в големия град.
Санди се запозна с Дел Уиймс, когато работеше като сервитьорка в Ренесансовия център. (Тя напусна работа само след шест месеца, защото й беше адски трудно да се оправя из комплекса с всичките му безбройни нива и ескалатори, които й се налагаше да използва. Струваше й се, че се намира в Мамутската пещера — таванът се издигаше на петдесет метра височина, само дето Ренесансовият център беше целият в бетон, ескалатори, скъпи магазини и фикуси.) Дел Уиймс даваше добри бакшиши. Тя започна да излиза с него и да остава в апартамента му. Отначало си мислеше, че Клемънт щеше да се заинтересува от новия обект: Дел беше на четиридесет и седем години, разведен, консултант по мениджмънт, живееше на двадесет и петия етаж на улица „Лафайет“ 1300, караше черен „Буик Ривиера“ с червени райета, притежаваше дванадесет костюма и осем спортни сака, не беше броила панталоните.
Клемънт я попита какво е това консултант по мениджмънт. Санди му каза, че според нея той сключва сделки за големи компании и обяснява на корпоративните директори как да ръководят бизнеса и да не се провалят. Клемънт беше настроен скептично, защото не можеше да си представи какво точно правеше Дел Уиймс. Затова, когато той отпътува на последния семинар и Клемънт се нанесе при Санди, извади всички сметки и банкови баланси на Дел от тиковото бюро във всекидневната. Проучи ги и изруга. Човекът нямаше пари, той имаше кредитни карти. Клемънт каза:
— Набутваш пищов тридесет и осми калибър в устата на Дел и му казваш: „Добре, приятел, дай си всичките мангизи“. И какво ще направи кретенът? Ще ти подаде кредитната си карта. Мамка му! Не става. Трябват ни пари в брой. Етнически малцинства, негри, хора, които не се доверяват на банките, изпитват презрение към данъчните и държат парите си под леглото или в буркан. Етнически малцинства и зъболекари.
Затова албанецът със закусвалните звучеше добре. Ако Клемънт въобще успееше да се добере до него и да го проучи. Междувременно се налагаше да зачеркне смотания консултант от списъка, но реши да използва апартамента му, за да си почине и да се запознае с фините неща в живота. Да пие от уискито „Чивас“ на Дел, да гледа телевизия и да се радва на гледката от двадесет и петия етаж в града на двигателите. Леле, боже!
Река Детройт приличаше на всяка друга река в голям град. Овехтели промишлени сгради и складове очертаваха брега, товарни кораби и танкери минаваха по нея, виждаше се и Уиндзор, който не изглеждаше по-забавен от Молайн, Илинойс, с изключение на гигантската светеща реклама на „Кънейдиън клъб“ над фабриката.