Но внезапно, когато Клемънт насочи поглед надясно, видя масивните сгради от тъмно стъкло на Ренесансовия център. Пет кули, най-високата от които над двеста метра, се издигаха като величествени паметници над центъра на града. От тях нататък брегът на реката беше почистен, очертан със семпли парапети от цимент и модерни структури, които напомняха на Клемънт за Канзас или Синсинати — вече всички строяха новите търговски центрове и стадиони там, където човек можеше да ги види. (Дори в Лоутън бяха започнали да строят модернистичен нов търговски център тъкмо преди да ги удари ужасното торнадо, което вдигна майката на Клемънт, тичаща към мазето, и я отнесе някъде без да остави следа.) Клемънт насочи погледа си към центъра на града и после на север. Погледна към многобройните паркинги, които приличаха на незасяти ниви сред старите сгради от двайсетте години, после към Гръцкия квартал, сгушен долу — почти усещаше миризмата на чесън, после към девететажното полицейско управление — голямо и грозно, към елегантната сграда на съда, където веднъж се бяха опитали да заковат задника на Клемънт, но се провалиха. Клемънт обичаше гледки от високи места след годините в равнините на Оклахома, където небето сякаш те притискаше. Всъщност небето си беше същото, но тук не беше покрито с влажни облаци и изглеждаше много по-високо. Клемънт погледна към него и се зачуди дали майка му лети някъде из космоса.
Санди остана при албанеца цяла нощ и се прибра в апартамента около обед. Нямаше търпение да разкаже на Клемънт за всички чудеса — тайната врата и скритата в мазето стая.
А какво правеше Клемънт? Четеше вестник. Нещо, което никога не правеше. Седеше на канапето по шортите си от „Хайнс“, почесваше червеникавите косми по гърдите си и лениво попипваше чатала си, наведен над отворения вестник. Устните му помръдваха безмълвно, докато четеше.
— Четеш вестник?
Клемънт дори не вдигна поглед. В момента чешеше ярката синьо-червена татуировка на дясната си ръка, която изобразяваше гроб с надпис „В памет на мама“.
— Хей! — извика Санди.
Дяволите го взели. Санди влезе в спалнята и смени копринената риза и панталона със зелени сатенени шорти и фланелка с надпис „Сидър Пойнт, Сандъски“. Изглеждаше на около седемнайсет години, червеникаворусо дребосъче с лунички и щръкнали малки гърди. Нещо като женска версия на Клемънт, но много по-хубава. На пръв поглед не изглеждаше от онзи тип жени, които един консултант по мениджмънт би допуснал в стилния си апартамент. Но човек трябваше да погледне отново и да види закачливостта в очите й. Тази закачливост оставяше у мъжа чувството, че ако Санди пожелае, би могла да го върне в младостта му и да го заведе на места, където никога не е бил.
Когато се върна във всекидневната, тя опита отново.
— Все още ли четеш вестника?
Можеше да се обзаложи, че е така. Клемънт препрочиташе всяка дума и се чудеше как, по дяволите, не бе познал съдията снощи. Лицето с малките мустачки, като на танцьор на танго, го гледаше вторачено от първа страница. Клемънт беше убил съдия Алвин Гай, но нямаше с какво да го докаже. Ако за убийството на дребния мръсник нямаше парична награда, трябваше да му дадат поне медал.
Санди Стантън заговори отново:
— Видях тайната стая и малкия сейф, с който толкова се гордее. Струва ми се, че ние с теб можем да го вдигнем, без да се страхуваме, че ще получим херния. Беше доста странно. Имам предвид стаята със сгъваемите кушетки и хладилника. Една малка стаичка, пълна с консервирани храни… Хей, не ме ли слушаш?
Клемънт се облегна на канапето, разкривайки двете сини птици, татуирани върху снежнобелите му гърди. Когато се срещнаха за първи път в една дискотека преди три години и половина, Клемънт каза на Санди:
— Искаш ли да видиш птиците ми?
После разкопча ризата си, за да й ги покаже. След това попита:
— Искаш ли да видиш пилето ми?
Санди отговори утвърдително и той извади ризата от панталона си и й показа пъпа в средата на плоския си корем.
Санди каза:
— Не виждам никакво пиле.
Клемънт отговори:
— Избеляло е. Останал е само задникът му.
Клемънт кимна към снимката във вестника.
— Знаеш ли кой е този? — попита той.
— Май съм го виждала — отговори тя.
Санди прочете огромното заглавие, което гласеше: „Съдия Гай убит“, после отмести поглед от усмихнатата снимка към намръщеното лице на Клемънт. Зачуди се защо ли пък му пукаше на Клемънт за съдията и търсейки отговора, каза: