— Не е възможно да е бил твой приятел. Защо го приемаш толкова тежко?
Мълчание.
Охо!
Санди продължи:
— Ей, престани да си гризеш ноктите. Искаш ли да ми разкажеш нещо, или е по-добре да не знам?
Клемънт попита:
— Не мислиш ли, че трябва да има награда за дребния шибаняк? Награда, която човек би могъл да потърси?
— Кой да я потърси?
Санди зачака, докато Клемънт гризеше нокътя на средния пръст на лявата си ръка, също като малко момченце, наблюдаващо как баща му преглежда бележника му.
— Знаеш ли колко души биха платили истински пари, за да се свърши тази работа? — попита Клемънт. — Господи!
— Вероятно някой все пак е платил.
— Не. Беше свършено безплатно. По дяволите!
— Ох, мамка му — изохка Санди, леко притеснена. — Не ми казвай повече.
Санди беше в кухнята, а Клемънт все още се чешеше и гризеше ноктите си, вторачен в ухиления бивш съдия, когато се обади пазачът от фоайето. Той беше възрастен цветнокож, с когото Санди обичаше да се шегува. Наричаше го Карлтън Портиера. Днес обаче тонът му беше сериозен. Санди влезе във всекидневната.
— Май са дошли да ти връчат медала — каза тя.
Клемънт дори не беше чул звънеца. Сега вдигна поглед нагоре.
— Кой е? — попита той.
— Полицията — отговори Санди.
5.
Реймънд се обърна към Уендъл Робинсън и попита:
— Искаш ли да си добрият?
— Не, ти бъди добрият — отговори Уендъл. — Достатъчно изморен и раздразнителен съм, за да изиграя естествено ролята на лошия, ако това се наложи.
— От какво си изморен? — попита Реймънд.
Не получи отговор. Вратата се отвори и едно момиче в сатенени шорти и фланелка с надпис „Сидър Пойнт“ ги погледна с невинни очи. Реймънд показа значката си.
— Как сте? — запита той. — Аз съм лейтенант Реймънд Круз от полицията на Детройт. Това е сержант Робинсън. Научихме… човекът долу ни каза, че името ви е Санди Стантън.
Реймънд говореше дружелюбно, почти усмихнато. Момичето кимна, но продължи да гледа предпазливо.
— Портиерът ни каза, че господин Уиймс е вън от града — продължи Реймънд.
Момичето се посъживи.
— А, вие търсите Дел — каза то.
— Точно така, Санди. Той вън от града ли е? — попита Реймънд.
— Да, по работа. Мисля, че отиде някъде в Калифорния.
— Имаш ли нещо против да влезем вътре?
— Знам, че звучи банално — каза Санди, сякаш й бе неприятно да говори на тази тема, — но имате ли заповед за обиск?
— Заповед ли? За какво? — попита Реймънд. — Не търсим нищо. Просто искаме да ви разпитаме за господин Уиймс.
Санди въздъхна и им направи място да минат. Забеляза как двете ченгета, бялото в тъмен костюм, а чернокожото в светлосив, огледаха затворените врати в коридора, докато отиваха към всекидневната. Когато влязоха вътре, бялото ченге продължи да се оглежда, а черното отиде направо до прозореца, както правеха всички, за да погледне към реката и града. Панорамата беше великолепна този следобед. Слънцето огряваше отзад Ренесансовия център и придаваше на стъклените кули вид на издялани от черен мрамор.
Реймънд не се впечатли от цветовете в стаята: зелено, сиво и черно с много хром. Мястото му напомняше за адвокатска кантора. Той каза:
— Научих, че вие сте закарала господин Уиймс до летището.
— Онзи ден — потвърди Санди. — Какво искате от него?
— С неговата кола ли го закарахте?
— Да. Защо?
— „Буик Ривиера“, регистрационен номер ПИХ-546?
— Не знам номера.
— С какво си изкарвате прехраната, Санди?
— Имате предвид, когато работя? Обслужвам бара и масите.
— Използвахте ли колата снощи?
— Всъщност не — отговори Санди. — Ходих на надбягванията с един човек.
— Онези в Уиндзор ли?
— Не, в „Хейзъл парк“.
Санди видя как черното ченге се отдръпва от прозореца. Заприлича й на професионален спортист или продавач на костюми. Цветнокож, който харчи много пари за дрехи.
Другото ченге се усмихваше леко.
— Спечелихте ли? — попита то.
Санди го погледна отегчено.