— Шегувате ли се?
— Да, знам какво имате предвид — каза Реймънд. — С кого ходихте на надбягванията?
— С един познат. Скендер Лулджарай.
Невероятно. Бялото ченге не примигна, не направи гримаса, нито пък каза: „Лул-какво“?
— В колко часа се прибрахте у дома?
— Доста късно.
— Скендер ли шофираше?
Стори й се, че името му беше познато.
— Да, той ме взе оттук.
Реймънд се намръщи, сякаш беше малко объркан.
— Кой тогава е използвал колата на господин Уиймс снощи?
Ченгето изглеждаше като момче въпреки увисналите си мустаци. Тъмната коса по челото му…
— Никой не я е използвал — отговори Санди.
Ченгетата приложиха старата тактика на мълчанието. Изчакваха я да каже нещо излишно, ако реши да се прави на невинна или учудена. Просто трябваше да си мълчи и да не играе никаква роля. Но това беше прекадено трудно и накрая Санди попита:
— Какво има?
— Давала ли сте колата на някого? — запита Реймънд.
— Не.
— А господин Уиймс да го е правил, преди да замине?
— Не знам нищо такова. Може да са я откраднали.
— Колата е долу — отвърна Реймънд. — Ключовете са у вас, нали?
— Да, прибрах ги някъде.
— Защо не ги потърсите, за да се уверим?
Мамка му, помисли си Санди и се почувства прекалено изложена на погледите им в шортите и фланелката си и с боси крака. Искаше й се да отиде до бюрото и да вземе ключовете, но нямаше представа какво е направил Клемънт с тях. Опита се да си спомни как се беше прибрал. Не, тя се беше прибрала след него, а той седеше на канапето и четеше вестника, който все още лежеше отворен на масата.
— Господи, никога не помня къде оставям ключовете — каза тя.
— Ние бихме могли да ви помогнем — каза Реймънд и започна да се оглежда.
— Няма нужда — каза Санди. — Мисля, че знам къде са. Седнете и изчакайте.
Тя едва успя да се сдържи и да тръгне бавно по коридора. Влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.
Клемънт лежеше на огромното легло. Когато Санди влезе в стаята, той скръсти ръце зад къдравата си глава и замърда с пръсти, за да й покаже колко е хладнокръвен.
— Тръгнаха ли си? — попита той.
— Не, още не са. Искат ключовете.
— Какви ключове?
— Шибаните ключове от колата, кои други?
Шепотът й беше дрезгав, сякаш говореше много по-едра жена.
— Мамка му — изруга Клемънт.
Той се замисли за момент, загледан в Санди, която ровеше из тоалетката.
— Имат ли заповед за обиск? — попита я той.
Санди не му отговори.
— Не си длъжна да им даваш ключовете — добави той.
— Ти им го кажи — отвърна Санди, отдалечавайки се към вратата с ключовете в ръка.
— Ти решаваш — каза Клемънт. — Щом искаш да им дадеш ключовете, действай.
Санди спря до вратата.
— А какво друго мога да направя?
Шепотът й се превърна в съскане.
— Дай им ключовете — отговори Клемънт. — Без значение е.
— Ами ако намерят отпечатъците ти в колата?
— Не могат да намерят отпечатъци.
Ръцете на Клемънт бяха загорели от слънцето, тялото му — снежнобяло, сините птици и ребрата му се очертаваха ясно върху сиво-зелената покривка на леглото на Дел Уиймс. Санди понечи да отвори вратата и Клемънт каза:
— Скъпа? Случи се неприятност, докато паркирах колата, когато се прибирах.
— Харесва ми, че споделяш това с мен в най-подходящия момент — отвърна Санди, като повдигна очи към тавана, за да придаде на думите си драматичен ефект. — В какво се удари?
— Нали знаеш онези бетонни колони — отговори Клемънт. — Одрасках се в едната и смъкнах малко от боята на калника. Това ще им кажеш, ако те попитат.
Той замълча за момент, докато Санди го гледаше мрачно.
— Защо не опростим нещата — предложи Клемънт. — Кажи им, че ти си го направила. Става ли?
Реймънд Круз огледа бюрото. Искаше му се да отвори чекмеджетата. После огледа металните статуетки върху стъклената маса за кафе, отворения вестник и накрая — тъмния коридор. Какво щеше да стане, ако тръгнеше по коридора и започнеше да отваря врати?
Санди Стантън. Видя името, напечатано в полицейски доклад или показания. Опита се да си припомни. Санди Стантън. Представи си как Норб Брил изговаря името й, после Джери Хънтър. Санди Стантън. Името, само името се беше запечатало в ума му от някакъв момент в миналото. Реймънд отиде до прозореца и погледна навън. После се завъртя рязко, когато Уендъл се приближи към него от трапезарията, клатейки глава.