Реймънд посочи към прозореца.
— Можеш да видиш номер 1300 оттук — каза той.
— Забелязах — потвърди Уендъл. — Вижда се и прозорецът на нашата стая.
Зад сградата на Синия кръст и отвъд купола на църква „Сейнт Мери“, на „Бобиен“ 1300 се виждаше полицейското управление и прозорецът на петия етаж над полицейския гараж.
— Забеляза ли, че там е номер 1300, а и тук също? — попита Реймънд.
— Няма майтап — каза Уендъл. — Но забелязах и нещо друго. В главата ти се върти нещо, което не ти дава мира.
Реймънд се намръщи. Какво ставаше? Внезапно всички започнаха да разчитат мислите му.
— Изтласкваш идеята назад, после отново се връщаш към нея — каза Уендъл. — Ще я споделиш ли с мен, или ще я запазиш в тайна?
Впечатляващо. Направо зловещо. Реймънд се сети за момичето от „Нюз“ и попита:
— Разказваш ли на жена си какво правиш?
Сега Уендъл се намръщи.
— Какво правя? Имаш предвид дали й разказвам всичко? Приличам ли на човек, който иска да го застрелят със собствения му пистолет?
— Откъде знаеш какво мисля? — попита Реймънд.
— Не знам и точно затова те питам.
— Но ти каза, че съм започнал да обмислям нещо.
— Някакъв план — отговори Уендъл. — Когато отстъпиш назад и не се движиш, но все пак изглежда, че правиш нещо… Нали разбираш, това означава, че си готов да се задействаш. Прав ли съм?
— Санди Стантън — каза Реймънд.
— Хубаво дребосъче.
— Къде си чувал името?
— Не помня да съм го чувал — отговори Уендъл. — Но звучи познато, като филмова звезда или име, което виждаш във вестника.
— Или в полицейски доклад.
— Сега вече действаме.
— Албърт Ракоста — каза Реймънд.
Уендъл кимна.
— Продължавай.
— Луис Никс… Виктор Редик. И още няколко.
— Да, Разрушителният екип — кимна отново Уендъл. — Знам имената, но те са били малко преди моето време.
— Преди три години — каза Реймънд. — Тъкмо бях дошъл в управлението.
— Да, а аз дойдох шест месеца след теб. Чел съм досието и всички статии по вестниците, но не си спомням никаква Санди Стантън.
Влизайки във всекидневната, Санди попита:
— Какво правите? За мен ли си говорите?
Тя вдигна ключовете и каза:
— Намерих ги. Но не мога да ви позволя да вземете колата. Дори не сте ми обяснили за какво ви е.
— Санди, сигурна ли сте, че това са ключовете за буика? — попита Реймънд.
— Да — отговори тя и отново ги вдигна. — Той има само една кола.
— Кога я карахте за последен път?
— Казах ви вече. Когато го закарах до летището.
— В добро състояние ли е колата?
— Струва ми се, да.
— Няма ли ударено или издрано някъде?
— Ох — каза Санди и направи тъжна гримаса. — Одрах леко калника долу на бетонната колона, където паркирам. Дел ще ме убие.
— Паркирахте на тясно място, а?
— Да, не прецених разстоянието.
— Кой калник одраскахте, Санди?
Тя протегна ръце пред себе си и се помъчи да си спомни дали кретенът, проснат на леглото по гащи, й беше казал.
— Беше… беше ето този, левият.
Санди погледна от бялото ченге към чернокожото и после обратно, сякаш искаше да ги попита дали е права.
— Сигурна ли сте? — попита Реймънд.
Мамка му, помисли си Санди.
— Ами почти сигурна съм. Но аз бъркам понякога ляво и дясно.
— Тук ли живеете, Санди?
Господи, трудно беше човек да следи думите му.
— Не, тук съм само докато Дел го няма. Пазя апартамента.
— Някой живее ли тук заедно с вас?
Тя се поколеба, макар да знаеше, че не трябва да го прави.
— Не. Само аз съм.
— В момента тук има ли и друг човек?
Божичко! Санди отново се поколеба.
— Искате да кажете освен нас? — попита тя.
— Точно така — потвърди Реймънд. — Освен нас.
— Не, няма никой друг.
— Стори ми се, че говорите с някого, когато излизахте от спалнята.
— Мисля, че не сте справедливи. Ако не ми кажете какво искате, ще ви помоля да си тръгнете. Ясно ли е? — каза Санди.