— Значи снощи бяхте на надбягванията в „Хейзъл парк“?
— Вече ви казах, че бях.
— Нали разбирате, Санди, една кола с описанието на буика на господин Уиймс и със същия регистрационен номер е направила катастрофа там. Около един часа.
— Вие сте от пътната полиция? — изненадано запита Санди. — Господи, мислех, че става дума за нещо по-важно.
— Какво например? — попита Реймънд.
— Не знам. Просто така си помислих. Идвате тук и двамата… според мен трябваше да е нещо важно.
Санди почувства как започва да се успокоява. Бялото ченге казваше, че трябва първо да видят колата, за да проверят дали е същата, преди да се заемат с нещо друго. Тя си помисли, че е възможно това да е била друга кола, която прилича на буика на Дел и има почти същия номер. Може пък да е било само съвпадение и онзи кретен в спалнята да няма нищо общо със случая. Имаше какви ли не видове черни буици. Черното беше на мода тази година. Санди сподели мислите си с ченгето. То се съгласи, кимна и после каза:
— А, между другото, виждала ли сте Клемънт Мансел напоследък?
Все едно напълно непознат човек се бе приближил към нея и бе казал името й. Санди не можеше да повярва. Огледа отново бялото ченге. Беше сигурна, че никога преди не го е виждала. Нямаше начин да знае нещо за нея. Тя се почувства разголена и уязвима. Нямаше място, където да се скрие. Нямаше начин да върне лентата и да се подготви за въпроса.
— Кой? — все пак попита тя.
— Клемънт Мансел — отговори Реймънд. — Не е ли ваш стар приятел?
— А, познавате ли го? — отвърна Санди. — Да, струва ми се, че си спомням името.
Реймънд извади визитна картичка от джоба си. Подаде й я и каза:
— Ако го видите, кажете му да ми звънне.
После ченгетата й благодариха и си тръгнаха.
В асансьора Уендъл каза:
— Клемънт Мансел. Изреди ми целия Разрушителен екип и остави най-добрия за накрая. Не мога да би обясня как забравих за него.
Реймънд наблюдаваше смяната на светлинните за етажите.
— Май не трябваше да правя това — каза той.
— Кое? Да я попиташ за него? Всички грешим понякога.
— Ако е бил Мансел, искам той да знае за мен. Не искам да побегне, а само да се замисли по въпроса. Разбираш ли какво имам предвид?
— Той може да си е в Оклахома и въобще да не е идвал тук.
— Да, може и да е в Оклахома — съгласи се Реймънд.
Погледът му изостави номерата на етажите, когато вратата на асансьора се отвори. Полицаите прекосиха фоайето и се приближиха към портиера, зад когото се виждаше стена от телевизионни монитори. Реймънд го изчака да вдигне поглед към тях.
— Не ни съобщихте, че при госпожица Стантън от двадесет и петия етаж има човек — каза Реймънд.
— Не ме попитахте — отговори портиерът.
Уендъл се намеси:
— Откога той живее при нея, чичо?
Чернокожият мъж на средна възраст, облечен в униформено сако, погледна към младия, елегантен чернокож в светлосив костюм.
— Откога кой живее при нея?
— Мамка му — изруга Уендъл. — Дотук бяхме.
6.
Веднъж Клемънт бе прегазен от влак и оживя. Беше товарният влак Чесапийк — Охайо, с тридесет и три вагона, два мотора и служебен вагон.
Клемънт беше с едно момиче. Чакаха на прелеза в град Редфорд. Червеният светофар проблясваше, а раираната бариера препречваше пътя. Клемънт излезе от колата и застана на релсите с гръб към фаровете на влака, който се приближаваше към него със седемдесет километра в час. Да, беше леко друсан, но не прекалено много. Готвеше се да скочи от релсите в последната секунда, обърнат с гръб към влака. Погледна към колата и видя лицето на момичето през предното стъкло. Очите й сякаш щяха да изскочат. Тогава Клемънт си промени решението и легна между релсите. Машинистът го забеляза и дръпна аварийната спирачка, но не навреме. Двадесет и един вагона преминаха над Клемънт, преди влакът да спре и той да изпълзи изпод двадесет и втория. Машинистът, Харълд Хауъл от „Гранд Рапидс“ каза:
— За такова нещо просто няма извинение.
Клемънт бе заведен в градската болница, където почистиха издрания му гръб и го освободиха. По време на разпита в полицията на Редфорд попита:
— Да не би да съм нарушил закона? Покажете ми къде пише, че не мога да легна пред влака, ако искам?
Клемънт каза, че това преживяване е било подготовка за страшните моменти в живота, при които затягаш и мускулите на сфинктера си. След като си лежал пред товарен влак, можеш да си лежиш спокойно в леглото по бельо, докато две ченгета са в съседната стая и разпитват за определен черен буик, и докато зловещ на вид „Валтер 38“ е скрит наблизо в този момент, без да се тревожиш, че ще се изпуснеш в гащите.