Той вдигна панталона си от пода и извади откраднатото от съдията. Парите — триста и четиридесет кинта — бяха чисти. Никакъв проблем. Беше оставил чековете в портфейла му — не можеше да си представи как се опитва да осребри чековете на мъртвец. Малкото тефтерче със спирала беше тънко, сякаш някой бе късал страници от него. Вътре имаше имена и телефонни номера, колонки с числа и дати, впечатляващи суми хилядарки с доларовия знак пред тях. Обаче за Клемънт не означаваха нищо. Докато не стигна до една от десните страници — предпоследната в бележника — и един номер се наби в очите му. УСФ 644–5905.
Буквите и числата бяха удебелени с химикалка, подчертани и оградени в каре.
За да се запомнят по-добре, помисли си Клемънт. Не се сещаше чии са инициалите, но номерът му беше познат. Беше го виждал някъде неотдавна. Но къде?
На двама полицаи от отдел „Тежки престъпления“, облечени във всекидневни дрехи и седнали в цивилен форд, бе възложено наблюдението на буика с регистрационен номер ПИХ-546, който се намираше на долното ниво на гаража на улица „Лафайет“ 1300. Дадоха им моментални снимки на Клемънт Мансел, профил и анфас, датиращи от 1978 година. Ако Мансел се качеше в колата, те трябваше да се приближат към него предпазливо и да го отведат на разпит. Ако откажеше, започнеше да се съпротивлява или се опиташе да избяга, полицаите трябваше да го арестуват, но им бе забранено да претърсват колата. Ако в колата се качеше жена, те трябваше да потеглят след нея, да я наблюдават внимателно и да се обадят в управлението.
Точно така постъпи един от полицаите, когато Санди подкара буика, пое по „Джеферсън“, зави наляво, отдалечавайки се от моста за остров Бел, и продължи към някакъв бар, наречен „Салонът на Суити“, който се намираше на улица „Кърчивал“ №2921. Следената влезе вътре, забави се около десет минути и излезе оттам с чернокож мъж на средна възраст. Придружи го до съседната врата — №2925, където влязоха в долния апартамент на двуетажна къща.
Полицаите се обадиха в отдел „Убийства“ и поискаха указания.
7.
Технически Седмо поделение от отдел „Убийства“ на детройтската полиция беше специализирано в разследването на „убийства по време на извършването на престъпление“, най-често въоръжен грабеж, изнасилване, понякога обир с взлом, а не престрелки в барове или убийства вследствие на семейни разправии в събота вечер, които бяха емоционално стимулирани и се знаеше кой е извършителят.
Поделението се помещаваше в стая 527 в полицейското управление, безцветен офис с висок таван, с размери осем на шест метра, който съдържаше метални бюра и дървени маси, скупчени една до друга, шкафове за папки, седем телефона, кафемашина „Норелко“, акумулатор за зареждане на радиостанциите, заключен шкаф, където членовете на екипа държаха пистолетите си, два реда премигващи флуоресцентни лампи, стена със снимките на 263 убийци, закачалка до вратата и надпис:
Направи нещо. Води или следвай, или изчезвай по дяволите встрани от пътя!
Върху колоната в средата на стаята висеше много стар плакат, останал от минали времена, който гласеше: „Ще предам оръжието си, когато откачат изстиналите ми пръсти от него“.
Беше два и половина следобед, когато Реймънд Круз се върна в офиса. Разследването на смъртта на Алвин Гай и младата жена, намерена в Палмър парк, течеше от тринадесет часа.
Реймънд закачи сакото, с което беше облечен през последните двадесет и четири часа, и отиде до неофициалното бюро на лейтенанта в ъгъла. Бюрото беше обърнато към стаята и разположено под единствения прозорец и климатика, който не работеше. Реймънд се заслуша в колегите си.
Бюрото на Норб Брил се намираше срещу това на лейтенанта. Брил беше стиснал телефона, водеше си бележки и повтаряше:
— Един куршум в предния мозъчен дял…
Очевидно говореше с някой от служителите в моргата на област Уейн.
До Хънтър, който също говореше по телефона, седеше млад чернокож, заподозрян или свидетел на убийството в Палмър парк. Седяха почти коляно до коляно. Младият чернокож се беше проснал отпуснато на стола. Носеше бяла тениска и карирана шапка за голф с тясна периферия. Младежът си играеше разсеяно с шапката, докато чакаше Хънтър, който от своя страна изчакваше събеседника му да се върне на линията. В стаята нямаше никой друг.
Все още чакайки, Хънтър се обърна към младия чернокож:
— Двайсет и пет годишен, а имаш само няколко глоби за паркиране? Сигурно си бил известно време в армията.