— Може вече да се е измъкнал — отбеляза Херцог.
— Така е — съгласи се Реймънд. — Или може да си седи в онзи небостъргач на двайсет и петия етаж. Ако си спомняш Мансел добре, той има доста кураж. По онова време в пресата го наричаха Дивака от Оклахома, но по-скоро е луда глава, която вечно предизвиква смъртта.
— Безразсъден рицар с пистолет.
— Точно така. Обича да живее в опасност, а още повече обича да убива.
— Добре, но ако не го пипнеш с пистолета, за какво друго можеш да се хванеш? — попита Херцог.
— Това е проблемът — отговори Реймънд. — Разполагаме с облегната на прозореца на колата ръка с червеникави косми, но не съм чувал някой да кара свидетелите да идентифицират престъпника само по ръката. Трябва да го пипнем, докато пистолетът е у него. Знам това много добре.
— Изглеждаш ми доста спокоен — отбеляза Херцог. — Не може да е поради липса на желание.
— Не, просто се опитвам да се сдържа да не започна да разбивам врати — отвърна Реймънд. — Не искам да се проваля и Мансел да се измъкне като миналия път.
— Защо ли е убил Гай? — запита Херцог.
— Ще го попитам — отговори Реймънд. — Веднага щом го арестувам. Никога не е бил съден от Гай, затова предполагам, че не е нещо лично. Видял го е на хиподрума. Може Гай да е спечелил и Клемънт да е решил да го обере. Но съм по-склонен да мисля, че някой му е платил, за да очисти съдията.
Реймънд се замисли за момент и добави:
— Или пък е отишъл на хиподрума, защото Санди е била там със Скендер, а Клемънт е искал да му заложи капан. Мансел действаше по същия начин, когато работеше с Разрушителния екип. Намираха някой собственик на магазин от малцинствата, човек, който крие парите си у дома. Разрушителният екип го посещаваше, пребиваше го от бой, претърсваха къщата му и си тръгваха със спестяванията му. Мисля, че Клемънт още си пада по тези неща.
— Бил ли е арестуван след тройното убийство? — попита Херцог.
— Не. Подозирали са го, по дяволите, той винаги е подозрителен, но в компютъра няма нищо ново. Освен ако не броиш обвинението за шофиране в пияно състояние. Получил го миналата пролет в Лоутън, Оклахома. Оттам изпратили протокола в Лансинг, където му взели книжката.
— Добре, ако го хванеш да шофира без книжка — каза Херцог. — Следващата седмица ще отсъствам. Отивам до Лилънд със Сали.
— С нейните деца ли?
— Не. Идеята е да сме съвсем сами. Да видим как ще потръгне.
— Имаш ли нужда от детегледачка?
— Не, децата са достатъчно големи. Майките са проблем. Майката на Сали я попитала с кого заминава и тя й казала, че с мен. Сами ли? Да, само ние двамата. Майка й щяла да получи инфаркт.
— Защо?
— Защо ли?
Едрият мъж зад бюрото, който работеше като полицай почти от двайсет и девет години, погледна леко засрамено и тъжно.
— Защото не сме женени. Помниш ли миналата година, когато ходихме до Флорида за една седмица? Същата работа. Казах на майка ми, че заминавам със Сали, а тя веднага попита: „А, вече сте се оженили?“. Сали е на четиридесет и девет, аз — на петдесет и четири. И двамата сме разведени. Децата ни пътуват из цялата страна с гаджетата си и бабите приемат това. Но ако ние със Сали се опитаме…
— Шегуваш се — каза Реймънд.
— Майка ти жива ли е още? — попита Херцог.
— Да. Живее в Дайтона.
— Добре, опитай. Кажи й, че ще я посетиш с една жена, по която много си падаш, но не сте женени, и виж реакцията й. „Искаш да кажеш, че двамата пътувате сами заедно?!“ Ще ти го каже шокирано, сякаш не може да повярва на ушите си. Знам, че си доста по-млад от мен — каза инспекторът от отдел „Убийства“, — но честно ти казвам, ние сме от едно ужасно объркано поколение.
9.
Мери Алис, бившата съпруга на Реймънд, се обади в шест и двайсет. Навън беше тъмно. Той се прибра у дома, докато слънцето все още грееше ярко, влезе под душа, а сега слънцето бе изчезнало от прозореца на всекидневната. Реймънд видя отражението си в стъклото и бялата хавлия, вързана през кръста му. Мери Алис му съобщи, че покривът в трапезарията отново течал. Описа му подробно какво е направила водата със стените и мокета, как било невъзможно да изсушиш мокета и да почистиш петната.
Реймънд искаше да й каже: „Мери Алис, не ми пука за мокета ти“. Но не го стори. Вместо това каза:
— Какво искаш да направя по въпроса?
Нямаше нужда да пита. Знаеше отговора много добре.