Телефонът звънна.
Женски глас. Тих, спокоен.
— Лейтенант, обажда се Каролин Уайлдър. Разбрах, че търсите един мой клиент — Клемънт Мансел.
Реймънд си я представи в съдебната зала. Слаба, облечена в нещо бежово, със светлокестенява коса. Красива дама с приятни маниери, която защитаваше престъпници. Реймънд каза:
— Защо не го доведете утре сутрин при нас? Около осем часа.
— Ако нямате заповед, защо да си правя труда?
— Бих искал да поговоря с него — каза Реймънд.
Последва кратка пауза.
— Добре, можете да поговорите с него в кантората ми. В мое присъствие — каза накрая Каролин Уайлдър. — Ако това не ви устройва, извадете заповед и ще се видим в съда.
Реймънд я попита къде се намира кантората й. Тя му обясни как да стигне до сграда 555 и го помоли да бъде точен.
— Почакайте, откъде взехте номера ми? — попита Реймънд.
Но Каролин Уайлдър беше затворила.
10.
— Нали разбираш — каза Хънтър, — палката е най-доброто. Слагаш я в джоба на панталона си, точно до бедрото. Ако нямаш палка, тогава преместваш пистолета си и го затъкваш в колана. Започваш да танцуваш с гаджето и само наблюдаваш изражението на лицето й.
Реймънд попита:
— Да не си настроен сексуално тази вечер?
Хънтър отговори:
— Само тази вечер ли? Винаги съм искал да опитам някоя от мадамите тук. Съпругът й е вицепрезидент на „Дженерал мотърс“, отегчава я до смърт… Я виж тази. Погледни шибания й тоалет.
Седяха в „Арчибалдс“ на първия етаж на сграда 555, рамо до рамо с пиещата коктейли тълпа. Млади адвокати и мениджъри по продажбите и момичета, които идваха от къде ли не. Хънтър си представяше неспокойни дами от предградията, които търсят приключения и чакат да ги омае ченгето с никелирания, деветмилиметров колт в колана.
Реймънд каза:
— Знаещ ли на каква възраст ще е отегчената съпруга на вицепрезидента на „Дженерал мотърс“?
Той довърши бърбъна си и остави чашата на бара.
— Качвам се. Клемънт паркира на отсрещната страна на улицата. Бежов „Шевролет Импала“, номер ТФБ 781.
— Сигурно я е откраднал — каза Хънтър.
— Телефонът е до мъжката тоалетна.
— Видях го, когато влязохме.
— Ако Клемънт си тръгне преди мен, ще ти звънна.
Реймънд излезе от бара, мина покрай секретарките и младите директори и се качи на асансьора. Отправи се към седмия етаж, където се помещаваше „Уайлдър, Сълтън и Файн“, прочути имена в Градския съд на Детройт, адвокати по наказателно право, които сега навлизаха в света на големите корпорации, в договорите и данъчните облекчения. Фоайето им беше облицовано в кафява кожа, екземпляри от „Форбс“ и „Форчън“1 лежаха на стъклените масички.
Реймънд мина покрай редицата спретнати секретарски бюра с покрити пишещи машини към меко осветения кабинет, където го чакаха Каролин Уайлдър и Клемънт Мансел. Клемънт го гледаше презрително и се хилеше.
Каролин Уайлдър каза:
— Моля, седнете.
Реймънд се съсредоточи върху наблюденията си. Забеляза ярката синьо-червена татуировка на дясната ръка на Клемънт, който, облечен в спортна риза, седеше на канапето с отпуснати в скута ръце. До него лежеше избеляло дънково яке. На масата за кафе бяха оставени чифт очила с тъмни рамки и папка. Реймънд забеляза и линията на бедрата на Каролин Уайлдър под тъмночервения плат, кръстосаните й крака. Адвокатката и клиентът й седяха далеч от бюрото, в другия край на стаята. Каролин Уайлдър — спокойна, но изправена в коженото кресло, с бяла блуза и тъмновинен костюм, очевидно шит по поръчка. Мека кестенява коса със светли кичури, стигаща почти до раменете. Кафяви очи, които не издаваха нищо. Около тридесет и пет годишна, хубава, много по-хубава отколкото я помнеше.
— Не изглеждате особено заинтересуван, лейтенант — каза тя. — Отегчен ли сте?
Искаше му се да сграбчи Клемънт, да го фрасне в стената с достатъчно сила, за да изпадне в безсъзнание, после да му сложи белезниците и да й отговори:
— Не, ни най-малко не съм отегчен.
Хубаво щеше да е.
Реймънд не каза нищо. Отмести поглед от Каролин Уайлдър към Клемънт, който се мръщеше към него.
Клемънт каза:
— Не си спомням лицето ти.
— Но аз помня твоето — отвърна Реймънд и се втренчи в точката между полузатворените очи на Мансел.