— Трябва ли да те познавам? — попита той.
Реймънд отново не отговори. Чу как Каролин Уайлдър въздъхва и после пита:
— Това е във връзка с убийството на Гай, нали?
Реймънд кимна и се обърна към нея.
— Точно така — потвърди той.
— С какво разполагате?
— Със свидетели.
— Не вярвам.
— И кола.
Клемънт се намеси:
— По дяволите, той няма никакви свидетели. Само ни омайва.
— И на хиподрума, и на местопрестъплението — каза Реймънд.
Каролин Уайлдър се обърна към Клемънт:
— Не казвай нищо, освен ако не ти задам въпрос. Ясно ли е? — запита тя, после каза на Реймънд. — Ще му прочетете ли правата?
— Не съм планирал да го правя — отговори Реймънд.
Каролин Уайлдър се вгледа в него за момент, после сви рамене.
— Той бездруго няма да каже нищо.
— Мога ли да му задам един въпрос? — попита Реймънд.
— Какъв?
— Снощи шофирал ли е черен „Буик Ривиера“ с регистрационен номер ПИХ 546?
— Той няма да отговори на този въпрос.
Клемънт отмести поглед от адвокатката си към Реймънд. Очевидно се забавляваше.
— Мога ли да го попитам дали е виждал Санди Стантън напоследък?
— Нейна ли е колата? — запита Каролин Уайлдър.
— На един неин приятел.
— Не мисля, че имате дори косвени доказателства — каза адвокатката. — А той няма да каже нищо, така че защо въобще си губим времето?
Реймънд се загледа директно в Клемънт.
— Иначе как си? — попита той.
— Не мога да се оплача — отговори Мансел. — Все още се опитвам да си те припомня. Имаше ли мустаци по онова време?
— Не, пуснах ги наскоро — отвърна Реймънд и усети, че Каролин Уайлдър го наблюдава внимателно.
— Беше по-пълен тогава — закима Клемънт. — Помня те. Кротък човек беше. Не говореше много.
— Случаят не беше мой. Мисля, че дори не съм говорил с теб преди.
— Да, вече те помня — каза Клемънт. — Как се казваше оня червенокосият? Всъщност не беше точно червенокос, по-скоро с пясъчноруса коса.
— Хънтър — отговори Реймънд. — Сержант Хънтър.
Клемънт се ухили отново.
— Опита какво ли не, за да ме накара да кажа, че аз съм натиснал спусъка. Бяхме в онази малка стаичка със старите папки.
Реймънд кимна. Усети странна връзка с престъпника, в която нямаше място за адвокатката.
— Когато ме вкара там, си помислих, че ще ми разбие главата в стената — продължи Клемънт. — Всъщност въобще не ми посегна, но едва се сдържа. Сигурен съм. Попитай го.
— Лежа ли някъде след Милан? — попита Реймънд.
— Мисля, че всички би трябвало да си отидем у дома — прекъсна ги Каролин Уайлдър, като се приготви да стане от креслото.
— В Милан не беше прекалено лошо — каза Клемънт. — Нали знаеш, на времето там са лежали доста известни хора. Франк Костело и някои други. В момента не мога да се сетя за имената им.
— Пазиш ли се от неприятности? — попита Реймънд.
— Да, особено след като я има тази дама тук — отвърна Клемънт, като се ухили и се настани по-удобно. — Ще ми се да чуя как възнамеряваш да ми лепнеш съдията.
Каролин Уайлдър се намеси:
— Това е всичко.
Клемънт я погледна замислено.
— Той не може да използва това, което ще кажа. Не ми е прочел правата.
Мансел наистина се забавляваше.
— Можеш да кажеш всичко, каквото поискаш — успокои го Реймънд. — Няма да го използвам срещу теб — добави той и се усмихна дружелюбно.
Каролин Уайлдър се изправи и приглади полата си с ръка.
— Той направо ще се пукне — каза Клемънт. — Има някаква идея какво се е случило на съдията, но не може да намери човек, който да я вери… верицира.
— Да я верифицира — поправи го Реймънд. — Когато човек се мотае из съдебните зали и затворите, научава някои думи, нали?
— В пандиза станах нещо като адвокат — обясни Клемънт. — А и се запознах с някои от тях тук и там.
Каролин Уайлдър се обади отново:
— Лека нощ, лейтенант — каза тя.
Реймънд се надигна.
— Мога ли да ползвам телефона ви? — попита той.
Тя кимна към бюрото си, масивна грамада от тъмно дърво, ясно очертана на фона на щорите и графиките с хромирани рамки.
Реймънд прекоси стаята, вдигна телефона и набра някакъв номер. Изчака и каза: