— И аз ще се пробвам — каза Реймънд. — Прибирай се у дома.
— Не, ще остана тук.
— Прибирай се. Ние с него само ще си поприказваме.
— Как си, Клемънт?
— Ще имаш проблеми — отвърна Мансел. — Каролин ти каза, че нямате право да говорите с мен, ако и тя не присъства.
— Прекарваш нощта тук — каза Реймънд. — Тя може и да се ядоса, когато разбере, и да тропне с крак. Но и тя знае, че това е част от работата. Ако видим възможност, не трябва да я пропускаме. Слушай, хайде да отидем в другата стая. Искаш ли кафе?
— Чудех се кой ли ще е добрият — каза Клемънт.
Той седна зад бюрото на Хънтър и се завъртя на стола. Не изглеждаше впечатлен, докато не видя монтираното на стената табло със снимки, което се простираше от бюрото на Норб Брил, където сега беше Реймънд, до закачалката до вратата. Реймънд седеше на около три метра от Мансел, с лице към него.
— Горките шибаняци — каза Мансел. — Всичките тези хора ли сте заключили?
— Около деветдесет и осем процента от тях — отговори Реймънд. — Това са отличниците тази година. Засега.
— И около деветдесет и осем процента са негри — каза Клемънт. — Защо, мамка му, седя тук?
— Искаш аз да ти обясня ли? — попита Реймънд.
— Иска ми се някой най-после да го направи — отвърна Клемънт. — Мога да се сетя какво е твоето желание, но знам, че не разполагаш с нищо добро, защото в противен случай щях да съм на отсрещната страна на улицата.
— Може и да съм поизбързал малко.
— Струва ми се, че прекалено си избързал.
— Знаеш как човек започва да става нетърпелив.
— Трябва да запазиш спокойствие — каза Клемънт. — Очевидно разполагаш с човек, видял някаква кола някъде…
— На местопрестъплението например.
— Така ли? — хладнокръвно попита Клемънт.
— И на хиподрума „Хейзъл парк“ — добави Реймънд. — Колата принадлежи на Дел Уиймс, приятел на Санди Стантън.
— Така ли?
— Тя живее в апартамента на Дел Уиймс и понякога използва колата му.
— Е, и?
— Също и ти. Мога да установя, че си пребивавал на улица „Лафайет“ 1300, ако поговоря с достатъчно хора. Съществува и вероятността да докажа, че ти си бил в колата в „Хейзъл парк“ по същото време, когато и съдията е бил там. В нощта на убийството му.
Реймънд погледна към часовника на стената и допълни:
— Преди около двадесет и четири часа. Какво си помисли, когато се добрахме до теб толкова бързо?
— Да не си скрил касетофон някъде?
Реймънд вдигна ръце безпомощно.
— За какво?
— Дори и да си го направил, това няма да ти свърши работа.
Клемънт повдигна очи към тавана и каза с висок глас:
— Не можеш да използваш нищо от това, което ще кажа, затова майната ти!
— Чувам те добре — кротко каза Реймънд. — Не се опитвам да те измамя. Просто смятах, че ние с теб можем да си спестим малко време и да си изясним нещата.
— Това звучи разумно — съгласи се Клемънт. — Но ми се струва пълна дивотия. Седенето ми тук няма да доведе до нищо добро за мен. Това е адски скапано място. Не го ли знаеш?
— Никога не си бил съден от Гай, нали?
— Не, дори не съм стъпвал в съдебната му зала.
— Значи не става дума за нещо лично.
— Господи, ти си категорично убеден, нали?
— Според мен единствената причина е, че някой ти е платил — каза Реймънд и зачака.
Клемънт не проговори. Реймънд се усмихна леко.
— Ако този човек открие, че си задържан, сигурно ще се ядоса. Така се получава, когато двама или повече души са замесени в убийство. Като с онзи човек, който беше застрелян пред „Суп кичън“, продуцента. Спомняш ли си? Стана миналото лято. И кой беше осъден? Убиецът. А не човекът, поръчал удара. Той се съгласи да ни сътрудничи и ние му дадохме имунитет.
— Мили боже — каза Клемънт. — Започваш да приказваш като онзи другия кретен. Плашиш ме с разни истории, сякаш в главата ми има каша вместо мозък.
— Май ще е по-добре да говоря направо — каза Реймънд.
Клемънт кимна.
— Да, така ще се почувстваш по-добре.
— Хубаво — съгласи се Реймънд. — Когато успеем да докажем, че си бил в буика, а вече сме доказали, че колата се е намирала на местопрестъплението, тогава ще поискаш да сключиш сделка с нас. Ще си готов да ни дадеш нещо, за да облекчиш положението си. Само че тогава вече ще бъде прекалено късно. Спираме се на Клемънт Мансел и той получава доживотна присъда. А дали някой му е платил?… Кой знае? Или по-точно, на кого му пука? Нали разбираш, в този случай няма много разгневени или възмутени. Някои хора смятат, че убиецът на съдията трябва да получи медал, а не доживотна присъда. Но това е сериозно престъпление, затова трябва да следваме закона. Искам да разбереш, че ще те заковем. В това няма съмнение. Освен ако, преди да загубим много време, да се ядосаме и настроим срещу теб, не ни разкажеш какво точно е станало и не ни съобщиш името на човека, поръчал удара. Тогава вероятно бихме могли да ти помогнем с нещо. Да убедим прокурора да те обвини в убийство втора степен или дори непредумишлено убийство, а да иска доживотна присъда за човека, който те е наел. Нали разбираш какво искам да кажа?