Клемънт облегна дясната си ръка на бюрото и се вторачи в Реймънд Круз.
— Държиш се мило и любезно — каза той. — Но въпреки тия дивотии, всъщност искаш задника ми, нали?
— Нямам избор — отговори Реймънд.
— Като нещо лично ли го чувстваш? Имам предвид този случай.
Реймънд се замисли за момент и сви рамене.
— Така е, мамка му — каза Клемънт. — Това, което те тормози, е, че преди три години се провалихте. Осъдихте ме за тройно убийство, имахте и свидетели, а накрая ме освободиха. И това адски ви тормози. Затова сега ще се опитате да ме пипнете за убийството на съдията, за да компенсирате миналата си загуба. И сега вече става лично. Нали? Не ви пука кой е очистил съдията, просто искате мен. Прав ли съм?
Реймънд не отговори веднага. Помисли малко и после каза:
— Ето, вече започваме да си изясняваме нещата.
— Прав ли съм?
— Е, трябва да призная, че има известна истина в думите ти.
— Знаех си — каза Клемънт. — Мотивите ти не са по-възвишени от моите, нито пък дрънканиците ти за изясняване на нещата. Решен си да подкрепяш закона, както аз — да го наруша. Попадаме в ситуация като сегашната и започваме да си играем. Ти се опитваш да ме заловиш, а аз се пазя да не бъда заловен. И така си изкарваме хляба. Загряваш ли? Просто си играем и не ни пука дали някой ни наблюдава и дали някой ще бъде наранен. Имаме си наши собствени правила и думи, и всичко друго. Всички ченгета предпочитат да си играят, вместо да работят, но законът ме пази и аз просто трябва да си държа устата затворена и да не движа с глупаци. Тогава няма начин да ми лепнете този случай… нито пък някой от другите.
Реймънд кимна. Изглеждаше замислен, но беше нащрек.
— Знаеш ли, Клемънт — каза той. — Мисля, че си прав.
Той направи кратка пауза, после запита:
— Кои други?
Отново настъпи мълчание.
Клемънт се облегна на ръката си, сякаш за да се приближи към Реймънд Круз.
— Знаеш ли колко души съм убил? — запита Мансел.
— Пет — отговори Реймънд.
— Девет — поправи го Клемънт.
— В Детройт?
— Не всичките в Детройт. Един в Оклахома и един в Канзас.
— Значи седем в Детройт?
— Точно така. Но пет, не, шест от тях бяха негри.
— Включително и съдия Гай.
— Включвай когото си искаш. Няма да ти ги съобщя име по име.
— Заедно с Разрушителния екип ли?
— Повечето сам. Е, почти сам. Другите не направиха нищо.
— И това, когато прониквахте в къщите, където търгуват с дрога?
Клемънт не отговори.
— Като тройното убийство на „Сейнт Мери“, нали?
Клемънт отново не каза нищо.
— Не искам да нахалствам — каза Реймънд, — но възбуди любопитството ми.
Той се отпусна назад в стола на Норб Брил и вдигна крака на бюрото.
— Интересни бяха думите ти, че всичко това е игра — продължи лейтенантът. — Ченгета и престъпници. Различен живот, който няма нищо общо с живота на обикновените хора.
— Освен ако нямаме нужда от тях — каза Клемънт. — Тогава вече имаме жертви и свидетели. Използваш, когото можеш.
— Но нещата се свеждат до това, нали? Просто до мен и теб — каза Реймънд.
— Точно така, партньоре.
— В друго време, в отдавна отминали години, сигурно щяхме да уредим въпроса между нас двамата. Имам предвид, ако и двамата приемахме нещата лично.
— Или пък ако мислехме, че ще е забавно — допълни Клемънт. — Женен ли си?
Реймънд се изненада.
— Бях — отговори той.