— Имаш ли семейство? Деца?
— Не.
— Значи си отегчен. Нямаш какво да правиш и отделяш повече време за работата си.
Реймънд не отговори. Зачака следващите думи на Мансел, загледан в часовника на стената, който показваше единайсет и петнайсет.
— Убивал ли си? — попита Клемънт.
— Напоследък не.
— Е, хайде де, колко?
— Двама — отговори Реймънд.
— Негри?
Реймънд се почувства неловко.
— Когато бях в отдел „Грабежи“ — каза той.
— С онова малко пищовче? Исках да те питам защо слагате гумени ленти на дръжката?
— За да не се пързаля.
— Стиснати ченгета. Купи си кобур. По дяволите, първо си купи оръжие с нормални размери вместо това смотано салонно пищовче.
— И то върши работа — каза Реймънд.
Разговорът му звучеше познато, сякаш се водеше между група ченгета, седнали в бар „Атина“ на по бира.
— Така ли? — запита Клемънт и очите му се стрелнаха из стаята, спирайки накрая върху Реймънд Круз, който седеше с крака на бюрото. — Значи си добър с него, а?
Реймънд сви рамене.
— Явявам се на изпит всяка година.
— Наистина ли?
Клемънт замълча за момент и се вгледа открито в Реймънд.
— Сигурно ще е интересно да си направим едно състезание по стрелба!
— Знам едно стрелбище в Роял Оук — каза Реймънд. — Намира се в мазето на железарски магазин.
— Не говоря за стрелбища — прекъсна го Клемънт, вторачен в него. — Мислех си за улицата — каза той, замълча малко за ефект и добави: — Например когато най-малко очакваш.
— Ще попитам шефа — усмихна се Реймънд. — Ще видим дали ще се съгласи.
— Няма да го направиш — каза Клемънт. — Но аз не се шегувам.
Гледаха се един друг безмълвно. Реймънд се зачуди дали и това беше част от играта: кой щеше да отмести поглед първи. Детска игра, но напълно реална.
Накрая Реймънд попита:
— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Какъв?
— Защо застреля Гай?
— Мили боже — изохка Клемънт. — Говорим толкова дълго време и аз си мисля, че сме стигнали донякъде, а то… Какво значение има защо? Ние с теб си седим тук, оглеждаме се и се преценяваме, нали? Какво общо има това с Гай или с когото и да било друг?
12.
Преди няколко месеца статия в списание „Детройт нюз“, част от неделното издание, беше обрисувала осем трудещи се жени, които под цветните снимки на работните им места обясняваха как точно си вадят хляба. Професиите им бяха кранистка, автомобилна техничка, агентка по недвижими имоти, домакиня, адвокатка, келнерка, архитектка по вътрешно обзавеждане и градска съветничка.
Адвокатката беше Каролин Уайлдър, снимана във велурено сако, облегната на огромното си бюро. На стената зад нея, макар и малко размазан, се виждаше поставен в рамка цитат.
„С каквото и да се захванат жените, трябва да го правят два пъти по-добре от мъжете, за да ги мислят за поне наполовина така добри.
За щастие това не е трудно.“
Думите принадлежаха на Шарлът Уилтън, кмет на Отава през 1963 година.
Текстът под снимката на Каролин, заел цели две колони, гласеше: „Каролин Уайлдър, адвокатка, старши партньор в «Уайлдър, Сълтън и Файн», Бирмингам“. След това започваше разказът й.
Навремето си мислех, че съм художничка. Дори в продължение на три години учих в Центъра за развитие на творчеството. Вярвах, че мога да рисувам доста добре. Намерих си работа в художествения отдел на известна агенция за реклама на коли, където думата творчество се чуваше непрестанно, но почти не присъстваше в рекламите им. Омъжих се за „творчески“ директор и след петнадесет месеца бях уволнена и разведена, и двете заради неподчинение. Прехвърлянето ми към правото беше случайно, въпреки че имах ясни представи и цели, които ми помогнаха в университета и през двете години работа като служебен защитник. Последните ме подготвиха за наказателното право, с което се сблъскваме всекидневно в съдебната зала. По-голямата част от клиентите ми са обвинени в сериозни престъпления като убийство, изнасилване, въоръжен грабеж и нападение. Седемдесет и девет процента от тях биват оправдани и освободени. Във въпроса, който ми задават най-често: „Защо се занимавате с наказателно право?“, се крие представата, че жените по природа мразят насилието и никога, при никакви обстоятелства не биха помогнали на жестоки престъпници да останат на свобода. Истината е следната: престъпниците са проблем на полицията; личностите, обвинени в престъпление са мой проблем.