Той извади химикалката си и записа адреса на плика от „Орал Робъртс“.
Морийн каза:
— Защо й е кабинет в Бирмингам, щом живее в източната част?
— Ще я попитам, ако искаш — отговори Реймънд. — Но първо трябва да й задам няколко други въпроса.
Лейтенантът набра домашния телефон на Каролин Уайлдър. Тя вдигна след първото позвъняване.
— Да?
— Чакаше да се обадя, нали? — попита Реймънд.
— Кой е?
Той се представи и каза:
— Искам да говоря с Дивака от Оклахома, но не знам къде е.
— Не е тук.
Това спря Реймънд за момент.
— Не съм и очаквал да е там — каза той.
Последва кратко мълчание. Накрая Каролин Уайлдър каза:
— Беше тук. Тръгна си преди няколко минути.
— Каролин, не мърдай — нареди Реймънд. — Току-що нагази в голяма каша.
16.
Домът на Каролин Уайлдър, който се намираше на „Ван Дайк плейс“, беше построен през 1912 година и наподобяваше парижка къща. През двайсетте и трийсетте години къщата бе превърната в бар и после в ресторант, където предлагаха ограничено, но отбрано меню на жителите на Грос Пойнт, които познаваха мястото и бяха готови да резервират една от десетте маси поне седмица предварително. Каролин Уайлдър купи къщата като добра инвестиция, нае специалист по вътрешно обзавеждане и реши да се настани след реставрацията и да я направи свой дом.
Застанал във фоайето с лице към стълбището, застлано с розов мокет, което извиваше два пъти до горния етаж, Реймънд каза:
— Изглежда ми познато.
Младата чернокожа жена не отговори. Стоеше със скръстени ръце, облечена в бяла домашна рокля, и чакаше Реймънд да приключи с огледа си. Светлината от аплиците се отразяваше в огледалните стени и хвърляше жълта сянка върху масивния полилей, който висеше над тях.
— Ти също си ми позната — каза Реймънд. — Не си Анджела Дейвис.
— Не, не съм.
— Ти си… Марси Коулман. Преди около две години…
— През януари ще станат две години.
— И госпожица Уайлдър те защитава.
— Точно така.
— Струва ми се, че ти предложихме непредумишлено убийство, но ти отказа. Съдиха те за предумишлено.
— Така беше.
— Ще ти кажа нещо. Радвам се, че се отърва.
— Благодаря.
— Преди колко време беше тук Клемънт Мансел?
Настъпи мълчание. После жената каза:
— Госпожица Уайлдър ви чака горе.
— Тъкмо казах на Марси, че къщата ти ми изглежда позната. Поне долният етаж — каза Реймънд.
Но не и тази стая с модерния си вид, плексигласовите маси, странните форми и цветове по стените, малките картини, осветени от скрити лампи.
— Ти ли си ги рисувала? — попита Реймънд.
— Някои от тях.
Стаята приличаше на затъмнена галерия. Реймънд беше сигурен, че повечето, а не само някои от картините, бяха нейни.
— Какво изобразява тази?
— Каквото ти решиш.
— Беше ли ядосана, когато я рисува?
Каролин Уайлдър се вгледа в него с любопитен, но и предпазлив поглед.
— Защо? — попита тя.
— Не знам. Останах с впечатлението, че си била разгневена.
— Мисля, че бях, когато я започнах.
Адвокатката седеше в бамбуково кресло с пухкави възглавници от тъмна коприна, полуосветена от слабата лампа. Стената до нея беше покрита с рафтове книги. Каролин не му предложи да седне, не му предложи питие, макар че висока чаша с прозрачна течност стоеше на стъклената маса до креслото й, а само на няколко крачки от Реймънд се виждаше малък бар с бутилки уиски и други питиета.
— Марси омъжи ли се отново? — попита той.
— Мисли по въпроса.
— Обзалагам се, че и бъдещият младоженец сериозно обмисля въпроса. Тя тук ли живее?
— Долу. Има няколко стаи. Но повечето са затворени.
Реймънд се извърна от абстрактната картина над камината, за да я погледне. Каролин седеше с кръстосани под широката кафява роба крака, стъпалата й бяха скрити от подхождаща на канапето възглавничка.
— Друг човек ли си, когато си у дома? — попита лейтенантът.
— Не съм сигурна, че те разбирам.
— Излизаш ли често?
— Когато поискам.
— Иска ми се да ти задам един труден въпрос.