— Защо не го зададеш?
— Искаш да си мистериозна жена ли?
— Това ли е въпросът?
— Не.
Реймънд осъзна, че не му е трудно да говори с нея, да каже каквото му дойде наум, без да се притеснява каква ще бъде реакцията й и дори без да му пука. Чувстваше леко раздразнение, застанал пред седналата в сянката жена, но това не беше проблем, тъй като можеше да се контролира. Не искаше да прибързва с обясненията си защо е тук. Щеше да го направи в подходящия момент, но първо искаше да я поразговори. Чувстваше се заинтригуван от нея. Или предизвикан. Май и двете.
Реймънд запита:
— Все още ли рисуваш?
— Почти не. Много рядко.
— Прехвърлила си се от изобразителното изкуство на правото… Импулсивно ли го направи?
— Предполагам, да — отговори Каролин. — Не беше никак трудно.
— Първо си се развела. От това ли се появи импулсът? От начина, по който мина разводът ти?
Адвокатката продължи да го гледа втренчено, но сега в очите й се появи нещо повече от обичайния интерес. Тя каза:
— Не си достатъчно възрастен за лейтенант, освен ако нямаш магистърска степен и не си на някакъв пост в администрацията. А ти си в отдел „Убийства“.
— По-стар съм от теб — отговори Реймънд.
Той се приближи до креслото й, бутна възглавничката с крак на пода и седна върху нея, полуобърнат към адвокатката. Краката им почти се докосваха. Стори му се, че тя се отдръпва леко, когато той се настани, но не беше сигурен. Сега виждаше лицето й ясно. Очите й го гледаха очаквателно.
— По-стар съм от теб с една година — продължи той. — Искаш ли да узнаеш коя зодия съм?
Каролин не отговори.
Той взе високата чаша и я поднесе към лицето си.
— Какво е това? — запита Реймънд.
— Ликьор. Пийни си, но не е много студен.
Реймънд отпи и остави чашата.
— Наблюдавала си онзи адвокат и си мислила, че можеш да се справиш по-добре от него, нали? — запита той.
— Той се съгласи с тяхното предложение — отвърна Каролин. — Практически с абсолютно всичко. Мъжът ми получи къщата и вилата в Харбър Спрингс. Разноските бяха десет хиляди долара и аз трябваше да му платя половината.
— А той се отнасяше с теб като с хлапе, което не би разбрало нищичко, дори ако му го обяснят внимателно — каза Реймънд.
Каролин присви очи.
— Познато ли ти е това чувство? — попита тя.
— Познавам адвокатите — отговори Реймънд. — В съда съм поне два пъти седмично.
— Онзи беше толкова снизходителен и мазен. Въобще не можех да се разбера с него.
— Можеше да го уволниш.
— Тогава бях различна. Но поне това ме промени. Реших да получа правно образование, да стана адвокатка и да се специализирам в разводите. Готвех се да защитавам бедните и нещастни отхвърлени жени.
— Не те виждам да се занимаваш с подобно нещо.
— Не го правих за дълго. Реших, че ако искам да работя с деца, трябва да работя с истински деца. Дори изпитах съчувствие към онзи кретен, който ме представляваше. Вероятно беше привикнал към гневни избухвания и се отнасяше с всичките си клиентки по един и същи начин. По-късно си намерих място в Градския съд като служебен защитник.
Каролин изглеждаше по-спокойна сега и говореше откровено.
— Винаги съм обичал да те наблюдавам — каза Реймънд. — Струва ми се, че никога не се притесняваш. Винаги си идеално подготвена и пълна с изненади за прокурора.
Той сложи ръка върху кафявия памучен плат, който покриваше коляното й. Очите й, все още спокойни, се вдигнаха от ръката към лицето му.
— Но сега започваш да допускаш грешки, Каролин, а това не е присъщо за теб.
— Ако ти кажа, че Мансел е бил тук тази вечер, това означава, че няма да обсъждам участието му в каквото и да било, докато не получиш съдебна заповед и той не е арестуван — отвърна тя.
— Не, това означава, че се готвиш да ми разкажеш някаква приказка — възрази Реймънд. — Клемънт не е бил тук.
Лейтенантът се загледа в изражението й. То започна да се променя, чак след като той каза:
— Клемънт беше пред прозореца ми в шест и половина. Опита се да ми пръсне черепа с автоматична пушка. В противен случай, ако е бил тук по същото време, значи има астрално тяло. А ако е така, аз се оттеглям от случая.
Каролин се позабави, сякаш го разучаваше, преди да заговори:
— Видя ли го? — попита тя.