— Това в моя чест ли е, или трябва да отидеш до тоалетната? — попита тя.
Клемънт не отговори.
Санди не го беше чула да се прибира снощи. Тя се обърна по гръб и завъртя глава, за да погледне Дивака от Оклахома, който направи гримаса със затворени очи и каза:
— Остави ме.
— Моля? Да не би да съм те докоснала или нещо друго? Добре ли прекара снощи?
Никакъв отговор.
— Е, и аз ходих тук и там — продължи Санди. — Да не мислиш, че съм си седяла у дома?
Момчешкото лице на Клемънт беше зачервено и подуто. Дъхът му вонеше кисело на уиски.
— Значи Дивака е напълно скапан? — попита Санди. — Ти, лайно такова, къде ходи?
Клемънт отвори очи, примигна няколко пъти, за да фокусира погледа си и видя обедното слънце в прозореца и къдравата, златиста коса на Санди на възглавницата. Той каза:
— Ходих в онова място на Удуърд… Все едно че си бях отишъл у дома. Страхотно беше.
Устата на Клемънт беше притисната във възглавницата и той говореше, сякаш страдаше от зъбобол или току-що бе ял люти мексикански чушки.
— Какво? — попита Санди. — Какво място?
Клемънт размърда устни и каза:
— Дай да оправим твоя албанец. Вече съм готов за него. Ще седите там, когато аз се появя. Ще ни запознаеш… после ще поговорим делово.
— За кое място говориш?
— „При чичо Дино“.
— Боже господи — изстена Санди. — Той е албанец, не обича кънтри музика, а диско.
Клемънт се вторачи в дребната си партньорка, като се мъчеше да проумее думите й. Най-после той каза:
— Скъпа, аз искам да говоря с този тип, а не да танцувам с него.
— Ами ако той не иска да отидем там?
— Хей, нали ти си способната?
Клемънт протегна ръка между краката на Санди.
— Нали? — повтори той.
— Престани.
— Защо, какво има?
Клемънт затвори очи и заопипва Санди.
— Хей, какво става? — запита Клемънт. — Да не си спряла да се бръснеш?
— Това боли.
— Да, ама боли приятно, нали? Ами ей тук? Хубаво ли е?
Санди се търколи към него, разтваряйки крака, но изведнъж спря.
— Няма да го направя, ако не си измиеш зъбите — каза тя.
— Стига де — отвърна Клемънт. — Няма да се целуваме. Хайде просто да го направим.
През останалата част от деня Клемънт лежа, замислено загледан навън през прозореца. Санди седна зад бюрото, за да напише писмо на майка си във Френч Лик, Индиана, което започваше с думите: „Мила мамо, времето е много топло за октомври, но нямам нищо против, защото мразя студа“. Писмото спираше тук. Санди се замисли, тропайки с химикалката по предните си зъби, докато Клемънт не й нареди да престане.
Тя се приближи до телевизора, пусна го и каза:
— Хей, дават „Нашвил на път“… Господи, казвал ли ти е някой, че приличаш на Марти Робинс? Може да сте близнаци.
Клемънт не отговори. Санди се завъртя отново към него след няколко минути и каза:
— Това е абсолютно безсмислено, нали? Марти казва: „Искаш ли да ни изпееш още една песен?“. А Дона Фарго, чуваш ли я, тя пък отговаря: „Не мога да пропусна подобно предложение“. Какво предложение? Марти не й предложи нищо.
Клемънт се вторачи мрачно в нея. Санди се облече и излезе от апартамента, без да каже и дума повече.
Това, за което Клемънт си мислеше в момента, бяха сто хиляди долара и възможността да ги измъкне от Каролин Уайлдър. Реши, че трябва да й каже следното:
— Ето как стоят нещата. Даваш ми стотака, иначе ще изпратя на ченгетата този бележник. А в него с почерка на съдията е записан телефонът ти и инициалите на фирмата ти — „Уайлдър, Сълтън и Файн“. Ще откъсна няколко страници от бележника, така че на лявата страница срещу телефонния ти номер ще се виждат всички онези суми, плащания и стрелки, които сочат право към теб. Какво мислиш?
Адвокатката му затвори телефона. Ясно е какво мислеше. Беше твърда мадама. Не хленчеше и не се плашеше без причина. Изслуша го, а после му затвори телефона.
Санди се върна след няколко часа. Погледна към него и включи телевизора. Той дори не вдигна очи към нея, а продължи да гледа през прозореца.
Клемънт мислеше и мислеше и най-после, когато слънцето залязваше и високите кули на Ренесансовия център се превърнаха в течно сребро, си каза: „Боже господи, мислиш прекалено много. Точно това е проблемът, тъпако. Мисленето“.