— Скендер иска да се ожени за мен — гордо съобщи Санди.
Клемънт задъвка, глътна, отпи малко бира и се облегна назад с пръстена в ръка.
— Колко струва това? — попита той.
— Почти четири бона.
— Глупости.
— Ти да не си станал експерт по диаманти? Проверих го в златарския магазин. Отидох дотам, докато ти мислеше. Струва три хиляди седемстотин и петдесет долара. Плюс таксата.
— И той ти предложи? А ти какво му отговори?
— Казах му, че ще трябва да поговори с брат ми.
Преди да напусне апартамента, Клемънт отвори гардероба на Дел Уиймс и извади едно от спортните му сака — модел на „Лили Пулицър“ в жълто, зелено и розово. Занесе го долу във фоайето със себе си, подаде го на портиера Томас Едисън и каза:
— Здрасти, Том, това е за теб. В случай че не те видя отново.
Портиерът, който беше виждал Дел Уиймс, облечен в същото сако, попита:
— Да не би да ни напускаш?
— Да, време е да се преместя. Имам чувството, че живея в аквариум и хората наблюдават всяко мое движение.
— Да, добре. Но не знам дали мога да приема това сако.
— Не се срамувай — успокои го Клемънт. — Отплащам ти се, защото ми позволи да използвам колата ти. А и си добър човек. Ще ти кажа нещо. Познавам бели, които ми бяха приятели в продължение на години, но никога не съм разчитал на тях така, както на теб. Носи сакото със здраве и гледай как очите на черните мадами проблясват от възхищение.
Наближаваше осем часа и Томас Едисън приключваше работа. Нощният портиер стоеше с него зад бюрото. Гледаха как Клемънт отиде до асансьора и слезе надолу към гаража. Когато вратата се затвори, Томас Едисън се обърна към колегата си.
— Какво ми каза той?
— Точно това, което си мислиш — отговори колегата му. — Почти си станал бял, момче.
Томас Едисън извади от джоба си картичката на черния детектив — Уендъл Робинсън, вдигна слушалката и набра номера на отдел „Убийства“.
— Оня шибан селяндур, когото търсите — каза той, — кара светлосиньо „Мъркюри Монтего“, модел 1976. Какво? Чакай да ти кажа нещо. Задавай ми въпросите един по един, човече, и ще се опитам да ти дам отговорите. Какво ще кажеш за това?
20.
Реймънд излезе от „Салонът на Суити“ и отиде до съседната къща, номер 2925. Терасата беше тъмна, но през прозорците се виждаше слаба светлина. Той звънна на звънеца. Чернокожият мъж в хавлиен халат, който отвори вратата, каза:
— Как сте? Заповядайте.
Реймънд се зачуди дали мъжът не го обърка с някого. Влезе вътре и усети миризма на тамян. Върху мебелите имаше прозрачни найлонови калъфи. Някъде от задната част на къщата долиташе музика. Реймънд видя снимка на млад мъж с дълга светлокестенява коса, сресана на път, и голяма брада. Обърна се към чернокожия — господин Суити, който стоеше до затворената врата. Господин Суити замислено разтърка лице. Пръстените по ръката му проблеснаха.
— Не работиш тази вечер — каза Реймънд.
— Работя. Просто още не работя.
Господин Суити проучваше внимателно лейтенанта. Реймънд се вгледа в тъмния халат с маншети и яка в бежово и червено, който му заприлича на перде. Господин Суити каза:
— Няма да се залъгваме с глупости, нали? Имаш вид на човек, който може да сдъвче кабел, полицай, но се съмнявам, че пушиш това, което продавам.
Реймънд му показа значката си. Докато съобщаваше името си, пейджърът му звънна.
Господин Суити каза:
— Това ми харесва. Звукът му е добър. Можеш да използваш телефона в коридора.
Когато Реймънд се върна в стаята, господин Суити седеше на канапето с кръстосани крака и пушеше.
— Реших, че не си от отдел за борба с наркотиците — каза той. — Трябва да ги видиш как се обличат. Влизат тук с разкопчани ризи и обици.
Реймънд седна срещу него и отново се вгледа в снимката в осветена рамка.
— Каква кола караш? — попита той.
— „Елдорадо“. Регистрационният номер е С-У-И-Т-И.
— Имаш ли и „Монтего“ модел 1976?
— Не. Никога не съм имал.
— Познаваш ли човек, който има такова?
— Мисля, че не.
— Как е приятелчето ти — Клемънт Мансел?
— Ох, мамка му — отвърна господин Суити изморено и поклати глава. — Знаех си.
— Какво?
— Страхувах се, че ще стигнем дотам. Не съм виждал Дивака поне от една година. Той се придвижва прекалено бързо. Аз вече мирясах и се отказах от глупостите.