— Онзи ден си се виждал с приятелката му.
— А, да. Санди идва тук заради тревата. От време на време.
— Тя каза ли ти защо Клемънт е очистил съдията?
— Санди не ми казва нищо. Малкото пиленце само идва и си отива.
— Можем да сложим край на бизнеса ти — каза Реймънд.
— Знам това, човече.
— И да те изпратим в затвора поне за една година. Мислех си, че би искал да се споразумеем.
— И какво мога да ви предложа? Не разполагам с абсолютно нищо.
— Малкото пиленце вчера дойде тук, но не си тръгна веднага — каза Реймънд. — Прав ли съм?
— Опитваше стоката. Знаеш какви са жените и как обичат да пазаруват.
Реймънд се поколеба, после реши да рискува.
— Защо тя не иска Клемънт да узнае, че е идвала тук?
Въпросът свари господин Суити неподготвен. Реймънд забеляза стреснатия поглед, който се появи за секунда в очите му.
— Изглеждаш ми объркан — каза лейтенантът. — Какъв е проблемът?
— Няма никакъв проблем.
— Защо Клемънт ще се интересува дали тя е идвала тук?
— Не знам дали въобще се интересува.
Забрави за това, помисли си Реймънд. Той отмести поглед към мъжа от снимката, който приличаше на скандинавец, после отново го прикова в господин Суити.
— Защо мислиш, че Клемънт уби съдията?
— Не знам дали той го е направил — отговори господин Суити.
— О, да. Той беше. Но не е имал шофьор. Как си обясняваш това?
— Стига, човече, не знам нищо. И не искам да знам.
— Какви причини би могъл да има?
Господин Суити въздъхна.
— Ти ще трябва да го попиташ.
— Направих го вече — отговори Реймънд.
— Така ли? И той какво каза?
— Каза, че нямало никакво значение. Това бяха думите му. Какво значение има?
— Щом си говориш с него по този начин, защо разпитваш и мен?
— Защото ти искаш да ми помогнеш — отвърна Реймънд. — Искаш да разкараш Дивака от себе си. Завинаги. Но се страхуваш, че ако ми дадеш нещо, Клемънт може да разбере.
Господин Суити не отговори. След секунда Реймънд се надигна.
— Може ли пак да използвам телефона ти? — попита той.
В тъмния коридор музиката се чуваше по-ясно. Очевидно долиташе от спалнята. Реймънд вдигна една от визитните си картички към лампата, за да разчете номера, записан на гърба й, после го набра.
Отговори мъжки глас:
— „Лафайет“.
— Искам да говоря със сержант Робинсън, моля — каза Реймънд и зачака.
Когато чу гласа на Уендъл, каза:
— Къде сме?
— Имаме обаждане за монтегото — отговори Уендъл. — Казах им да проверят номера му и да го дадат на наблюдателния екип. Виждаш ли проблема обаче?
— Кой по-точно? — попита Реймънд. — Наоколо виждам само проблеми.
— Ако го открият в Оукланд или Мейкъмб, тогава местните ще получат случая — отговори Уендъл. — Ще го приберат, защото шофира без книжка, но не могат да извадят оръжие от колата, освен ако не е оставено на седалката. Но дори да стане така, той ще е вън от нашата юрисдикция, арестуван по някакво смотано обвинение за притежаване на оръжие. Разбираш какво имам предвид, нали?
— Кажи им… — Реймънд се замисли за момент и продължи: — В момента не се тревожа за юрисдикцията. Но трябва да сме сигурни, че доказателството е приемливо в съда. Ако намерим у него пистолет, първо трябва да е точно онзи пистолет, после трябва да докажем в съда, че обискът е бил законен, а единственият начин е, ако го приберем за нарушаване на движението и той не успее да плати гаранцията. Тогава можем да претърсим колата, докато правим списък на вещите му. В противен случай можем само да твърдим, че според нас това е оръжието на убийството. Но какви са основанията ни? Мамка му — изруга Реймънд. — Виждам как отново го изпускаме заради някоя техническа подробност.
— Той бездруго няма да разнася оръжието със себе си — каза Уендъл.
— Вероятно си прав, но какво въобще прави той? Откъде е взел колата? Нещо ново за Санди Стантън?
— Излезе и не се е прибирала.
— Какво каза приятелят ти? Ще ни пусне ли в апартамента?
— Да, господин Едисън се съгласи. Искаше да знае дали имаме заповед за обиск, но му казах, че ти се занимаваш с това.
— Всички вече си знаят гражданските права — отбеляза Реймънд. — Ако видим нещо, което ни върши работа, ще извадим заповед и ще се върнем. Ами буикът?