Тайната стая беше три на четири метра. Клемънт влезе вътре и каза:
— Проклет да съм.
Той веднага забеляза касата. Беше висока около шейсет сантиметра, а върху нея бяха оставени телефон и дебел указател. Стаята беше обзаведена с малък хладилник, печка с два котлона, грамофон, шест сгъваеми стола, купчина спални чували и маса със захарница върху нея. На стената висяха три картини. Първата изобразяваше бяло селце край морето. На втората се виждаше разпнатият Христос. Третата беше изписана с някакви странни думи, които Клемънт не можа да прочете. Зад сгъваемата врата се виждаше по-малка стаичка с мивка и тоалетна и рафтове, отрупани с консерви.
Докато Клемънт се оглеждаше, Скендер включи грамофона. След секунда се чу силният глас на Дона Съмър, който изпълни бетонната стая с диско музика.
Клемънт се опита да не обръща внимание на звука.
— Боже, боже — каза той. — Тук идваш да си играеш или наистина се криеш?
Скендер се усмихна и каза:
— Извинявай. Какво?
— Чувал съм, че италианците минават на дюшеци, но защо никога не съм чувал за вас, хора?
— Особено като се има предвид колко много четеш — обади се Санди.
Клемънт й се ухили. Малкото дяволче започваше да се отпуска. Това беше добре. Щяха да се позабавляват. Обърна се към нея и повтори вечните си думи:
— Ако не е забавно, не си заслужава да го правиш, нали?
— Искате ли да си тръгна? — попита Санди.
— Не, по дяволите. Не искаме да си тръгваш. Нали? — каза Клемънт и погледна към Скендер, който беше коленичил на пода и отваряше касата.
Тя дори не беше заключена, по дяволите. Той пъхна вътре някакъв плик, който беше извадил от вътрешния джоб на сакото си.
Точно пред очите ми, помисли си Клемънт. Можеш ли да повярваш? Наистина щеше да му е приятно да разказва тази история в бъдеще. Може би на Суити. Да наблюдава негърското му лице…
— Хей, зетко — каза Клемънт, приятно опиянен от сливовата и бърбъна, който беше изпил преди нея. — Какво има в оная кутия там?
— Държа тук малко пари и разни други неща — отговори Скендер, като извади автоматичен пистолет от касата и го подаде на Клемънт.
Клемънт пристъпи напред колебливо, протегна се и взе оръжието. Усети, че Санди го наблюдава и хвърли бърз поглед към нея.
— Това е „Браунинг“ — каза той.
— Да, а този е „Маузер“. Мисля, че другият е „Смит и Уесън“. Но не знам какъв е този — обясни Скендер, който подреждаше пистолетите на пода до касата.
Клемънт извади пълнителя от браунинга, огледа го и го върна на мястото му.
— Заредени ли ги държиш? — попита той.
— Да, разбира се — отговори Скендер.
— Какво още има там?
— Няма повече оръжия. Само малко пари…
— Колко?
Скендер вдигна очи към него, поколеба се за момент и вдигна ръце, за да закрепи каубойската шапка на главата си.
— Прибрах малко пари миналата седмица. Мисля, че са около четиристотин. Или малко повече.
— Четиристотин — повтори Клемънт и зачака. — Четиристотин, а?
— Малко повече.
— Колко повече?
— Около петдесет долара.
Клемънт се намръщи.
— В банка ли държиш парите си? — попита той.
Скендер отново се поколеба.
Санди се намеси.
— Всичко е наред — каза тя. — Брат ми няма да разкаже на никого.
— Спестовна книжка — каза Скендер, като извади плика отново, отвори го и показа розова разписка. — В нея имам четиридесет хиляди триста четиридесет и три долара.
Клемънт попита:
— Значи всичките четиридесет бона са в книжката ти?
— Да, разбира се.
— Мислех, че нямаш доверие на банките.
Скендер го погледна учудено.
— Разбира се, че имам доверие. Те ми дават заеми, когато имам нужда.
Клемънт се вторачи мрачно в Санди.
— Спри тая шибана музика! — изкрещя той.
Санди се поколеба, стресната, и той отиде до грамофона и блъсна иглата, която издра плочата на Дона Съмър.