— Тук има повече, отколкото аз знам — каза той, замълча за момент и добави: — Може би ти ще откъснеш главата му.
— Може би — съгласи се Реймънд.
Тома продължи да го гледа втренчено и замислено.
— Ако той се противи, да. Представям си го. Или ако ти кажат, че можеш да го застреляш веднага щом го видиш. Но ако се предаде, какво ще направиш?
— Да погледнем нещата и от друга страна — предложи Реймънд. — Отваряш вратата и той просто си седи тук. Какво ще направиш?
— Ще го убия — отговори Тома. — За какво говорихме досега?
— Знам, но имам предвид, ако е невъоръжен?
— Да, ще го убия. Какво общо има това дали е въоръжен или не? Да не искаш да кажеш, че има определени правила като в някаква игра?
Тома подсили думите си с очи, демонстрирайки изненада и озадаченост. Преиграваше малко, но със стил. На лицето му се появи лека усмивка, която остана в очите му.
— Странно е, че чувстваш честта си само ако той има оръжие. Ами ако той те застреля първи? Ще умреш с чест ли? — попита Тома. — Наричат ни „лудите албанци“…
Беше време да си тръгва. Реймънд се приготви и отново погледна към Скендер.
— Разкажи ми как е счупил крака му — каза той.
— Първо опитал с тежък предмет — отговори Тома. — Било много болезнено, но очевидно не го наранило достатъчно. После повдигнал крака на един кашон. Скендер лежал на пода. Той започнал да удря коляното му с метална тръба, докато кракът се изкривил на другата страна. Скендер си спомня как момичето викало и казало нещо, после звука на линейката, която го карала насам. Това е всичко, което си спомня. Тази сутрин го докарахме тук при един лекар, когото познавам.
— Казваш, че той е чул Санди?
— Момичето? Да, извикала нещо.
— Спомня ли си какво е казала?
Тома погледна към спящия Скендер, после отново към Реймънд и сви рамене.
— Има ли някакво значение?
— Не знам — отговори Реймънд. — Може и да има.
Хънтър седеше в синия плимут до входа на болницата. Завъртя ключа, когато Реймънд се качи, и натисна газта, но колата не потегли. Тя заръмжа измъчено, сякаш се опитваше да направи нещо, но двигателят отказа да запали.
— Тома беше там. Иска той да се справи с Клемънт лично.
— Кой ли не го иска? — попита Хънтър. — Шибана кола…
— Говореше за своя закон за честта. Каза, че ще гледа Клемънт в очите, докато го убива.
— Кажи му да действа.
— Попитах го как ще постъпи, ако Мансел не е въоръжен. И той ми отговори: „Това пък какво общо има?“.
— Като ти се наложи да караш тия боклуци, разбираш защо компанията слага край на бизнеса си — възмутено каза Хънтър.
Двигателят запали и той добави изненадано:
— Не мога да повярвам.
— Това, което Тома не можа да разбере, е, че ние бихме застреляли Мансел само при съпротива от негова страна.
— Аха… Къде отиваме?
— В кръчмата на Суити, на „Кърчивал“. Но важното беше…
Реймънд замълча за момент и каза:
— Той просто не разбра.
— Какво не разбра?
— Казах му, че Мансел е убил девет души. А той спокойно ми отвърна: „Ако знаете, че убива хора, защо му позволявате?“.
— А ти какво му отговори?
— Не знам. Тогава заговорихме за честта.
— Обичаят — каза Хънтър. — Шибаните албанци са напълно луди.
Реймънд се вгледа в него.
— Сигурен ли си? — попита той.
Млада жена с афроприческа и разтревожени очи, облечена в халат на цветя, отвори вратата и им съобщи, че господин Суити е на работа. Реймънд каза:
— Имате ли нещо против само да надникнем? Искам да му покажа нещо. Онази снимка над канапето.
Жената попита:
— Коя снимка?
Реймънд и Хънтър влязоха в коридора. Лейтенантът изчака колегата си да надникне вътре. Хънтър се върна и го погледна очаквателно. Заслизаха по стълбите към тротоара.
— Видя ли я? — попита Реймънд.
— Да. Снимка на някакъв тип.
— Знаеш ли кой е?
— Не. Някоя рок звезда? Лион Ръсел?
— Христос.
— Така ли? — каза Хънтър, не особено изненадан.
— Това е снимка.
— Да, ама не прилича много на него.
Докато вървяха към „Салонът на Суити“ Реймънд не каза нищо повече. Зачуди се защо го впечатляват неща, на които другите хора не обръщат внимание.