Господин Суити не отговори.
— Къде е оръжието? В дома ти ли?
— В мазето.
— Хайде да отидем да го вземем.
— Трябва да повикам Анита тук.
Реймънд и Хънтър се спогледаха, но не казаха нищо. Изчакаха господин Суити да се върне от касата, където стоеше телефонът.
— По-добре ли се чувстваш сега? — попита Реймънд.
— Мамка му — отговори господин Суити.
Когато се върнаха в синия плимут, Реймънд носеше кафява хартиена кесия. Той каза:
— Тежка работа, нали виждаш? Направо те скапва.
— Затова ти плащат всичките тези пари — отвърна Хънтър. — Сега накъде?
— Хайде да отидем да видим Санди. Не, остави ме там и занеси това в лабораторията. Но още не му слагай етикетите. Имам предвид онези с имената.
Хънтър завъртя ключа и натисна газта.
— Шибана кола! — изръмжа той.
Реймънд зачака търпеливо. Започна да си припомня разговора с господин Суити, после каза:
— Мисля, че забравих плика на бара. — Потупа вътрешния джоб на сакото си и добави: — Да, наистина го забравих.
— Имаш ли нужда от него? — попита Хънтър.
— Беше реклама на „Орал Робъртс“ — отговори Реймънд. — Сигурно пак ще ми се обадят.
23.
Детектив от полицията в Хамтрак на име Франк Кочански каза по телефона на Тома:
— Къде си?
— Все още съм в болницата — отговори албанецът.
— Лицето, което търсиш, е в „Ийгъл“. Видяхме колата му там и аз се обадих на Хари. Хари потвърди, че онзи е там, пийва и звъни по телефона.
— В „Ийгъл“? — повтори Тома, изненадан, че онзи все още се намираше в близост до апартамента на Скендер, само на около километър от него.
— Да, в „Ийгъл“, на улица „Кемпо“ — потвърди Кочански. — Колко заведения с това име знаеш?
Тома се обади в бара. Хари каза:
— Да… не, чакай една минута, онзи си прибира рестото.
Тома тръгна по коридора към чакалнята на третия етаж, където седяха членовете на семейство Лулджарай от мъжки пол. Те го загледаха как разгъва картата на града, разучава я няколко секунди, после я оставя на масата и очертава с пръста си груб кръг, в който попадаха Хамтрак и източната част на Детройт. Тома каза:
— Онзи е някъде тук. Но през повечето време е в центъра на града, затова мисля, че и сега ще се върне там. Ако познава пътя добре, ще мине през „Крайслер“. Ако не, може да потегли по „Макдугъл“.
Тома замълча за момент. Пръстът му се премести върху булевард „Ийст Гранд“.
— Но може да мине и оттук — добави той. — Не го познаваме, затова трябва да го търсим на всички тези места.
След около четиридесет минути Скендер отвори очи, събуден от бръмчене. Тома изключи пейджъра си, застана близо до братовчед си и го докосна по лицето.
— Поспи още малко — посъветва го той.
Тома се обади от обществен телефон в службата за съобщения, получи някакъв номер и го набра.
— Къде е? — попита той.
— В някаква къща на „Ван Дайк плейс“. Ние сме на ъгъла на „Ван Дайк“ и „Джеферсън“ — отговори гласът на албански.
— Изчакайте ме — нареди Тома.
— Ами ако излезе… — започна гласът.
— Тогава го убийте — отговори Тома.
— Струва ми се, че с негрите се случва следното — каза Клемънт. — Пристигат тук и разбират, че имат право да ти отговарят. И тогава започват да спорят за всичко. Обясних на негърката ти, че съм сигурен, че си тук. Звънях в кантората ти безброй пъти и накрая ми казаха, че си у дома. Затова защо въобще ще спори с мен?
— Никога не съм си у дома за клиентите — отговори Каролин. — Мога да се видя с теб в службата или по-вероятно в областния затвор, но не и тук. Така че, Клемънт, ще трябва да си тръгнеш.
— Ти пък само четеш. Болна ли си? Виждам човек по халат по средата на деня и решавам, че или работи нощем, или е болен.
Каролин си свали очилата, спусна крака от възглавничката, постави очилата си в книгата и я затвори в скута си.
— Аз също ще започна да споря с теб, ако не си тръгнеш — каза тя. — И ти обещавам, че ще загубиш.