Клемънт сякаш не я чу. Той разглеждаше стаята, абстрактните картини, бара. Погледът му преминаваше от седналата в бамбуковото кресло Каролин, облечена в роба на бели и бежови райета, към бежовото канапе, покрито със сини възглавници. Клемънт се приближи до канапето и се просна върху него. Ботушите му глухо изтропаха по ориенталския килим. Той издърпа възглавницата зад гърба си и се настани удобно.
— Мамка му, изморен съм — каза той.
Каролин го наблюдаваше внимателно. Любопитството й изместваше нервността и я успокояваше, докато тя разучаваше излегналия се на канапето й мъж. Клемънт облегна глава на възглавницата и пъхна ръце в джобовете си. Дивака от Оклахома. Роден между петдесет и сто години по-късно.
Или малко момче готово да се оплаче, че няма какво да прави. Клемънт започна да оглажда гънката в килима с тока на ботуша си.
— Килимът, който възнамеряваш да унищожиш, струва петнайсет хиляди долара — каза Каролин.
— Без майтап? — възкликна Клемънт и се вгледа в синята ориенталска шарка.
— Без майтап — отвърна Каролин. — Всъщност в момента струва повече.
— Защо не го продадеш? Ще получиш добри пари.
— Харесвам го. Не съм го купила като инвестиция.
— Колко изкарваш на година?
— Достатъчно, за да живея както искам.
— Е, хайде де, колко изкарваш?
— Защо искаш да знаеш?
— Не държиш пари в къщата, нали? — ухили се Клемънт. — Знам. Всичко е в кредитни карти. Тия лайна ме съсипват, знаеш ли?
— Да не искаш да те съжаля?
— Не, но би могла да ми напишеш един чек.
— Защо бих направила подобно нещо?
— Знаеш защо.
— Клемънт, ти си скапан изнудвач.
— Знам. Но оня гаден съдия умря и нищо не излезе от цялата работа. Истински срам. После видях номера ти в бележника му и започнах да планирам. — Клемънт се намръщи леко и попита: — Защо телефонният ти номер беше в бележника му?
— Звъня ми няколко пъти. Искаше да изляза с него.
— Господи, не си го направила, нали?
— Не, Клемънт, не го направих.
— Не си много млада, но знам, че можеш да имаш нещо по-добро от него.
— Този разговор струва пари, Клемънт — каза Каролин. — Ако ще се занимаваме с положението ти, трябва да помислиш за предварителния ми хонорар, който е две хиляди и петстотин долара. А ако ще се явяваме на дело, ще имам нужда от още седем хиляди и петстотин. Авансово.
Клемънт примигна и се намръщи. Каролин го наблюдаваше с безразличие. В момента Клемънт клатеше глава усилено.
— Първото нещо, което сигурно научавате в училище, имам предвид адвокатите, е как да извъртате нещата. Идвам тук, за да получа чек, а ти ми казваш, че искаш десет хиляди долара.
— Ако ще те представлявам.
— За какво? Мамка му, те само се ровят наоколо, никога няма да имат случай. Аз ще изчезна. Отивам в Тампа, Флорида, за зимата. Но нямам мангизите, които ми трябват. Затова искам да ми напишеш чек.
Каролин седеше в креслото и оглеждаше Клемънт, облегнала глава на ръката си.
— Никога не спираш да ме изненадваш — каза тя.
— Така ли?
— Винаги изглеждаш толкова спокоен. Никога не се тревожиш. Как го постигаш?
— Имам добри мисли — отговори Клемънт. — Иди си вземи чековата книжка.
— Колко искаш? Една-две стотачки?
Клемънт отново се намръщи.
— Една-две стотачки? — повтори той.
Беше дошъл тук, без да има определена сума наум. Адвокатката спомена хонорар от десет хиляди долара и това не му прозвуча лошо. Хубаво, закръглено число. А сега, мамка й, го гледаше сякаш беше чистачката й. Чакаше го да си тръгне, за да може отново да отвори книгата си. Той удвои сумата и каза:
— Двайсет хиляди ще ми свършат работа.
Каролин не отговори. Нито пък помръдна, докато Клемънт не каза:
— Ти самата си доста спокойна.
После се загледа в нея. Тя стана от креслото, остави книгата на възглавницата и отиде до бюрото пред прозореца.
Обърнала профила си към него, наведена над бюрото, тя каза:
— Правя това, макар да знам, че не е разумно.
После адвокатката отвори чековата си книжка и написа нещо.
Клемънт се изненада. Беше очаквал спор. Каролин откъсна чека от книжката и прекоси стаята, без да погледне към него, докато не застана до вратата, която водеше към коридора. Клемънт видя парапета на стълбите зад нея. Каролин му протегна чека.