Клемънт се огледа в огледалните стени на първия етаж, ухили се на хубавеца, който го гледаше в огледалото, и излезе навън с чек за шест хиляди и петстотин долара в джоба на джинсовото си яке, като си мислеше, че най-после се е добрал до нещо сериозно.
Навън беше чудесно.
На отсрещната страна на улицата стоеше някакъв тип. Млад мъж в тъмен костюм.
Работата определено се оказа по-лесна от нахлуването някъде с оръжие. Избираш подходящия човек, набиваш му в главата защо не трябва да звъни в полицията, после влизаш в банката и осребряваш чека. Ако случайно от банката се обадят на човека, за да потвърди плащането, той още е наранен и изплашен и веднага потвърждава.
На отсрещната страна на улицата вече имаше трима мъже. Стояха там и си говореха.
Каролин вероятно го наблюдаваше отгоре през прозореца. Човече, това място беше огромно. Странно. Висока ограда от ковано желязо с пръти като копия, асфалтиран паркинг в страничния двор и никаква трева. Сякаш мястото навремето е било жилище, после някакво заведение и накрая отново жилище. Колата му си стоеше до желязната ограда, където я беше оставил.
Тримата мъже отсреща, Клемънт осъзна чак сега, докато ги гледаше през оградата, носеха черни костюми. Тъмнокоси мъже с мустаци и черни костюми…
Боже господи, та той дори не беше виждал албанец до вчера. Мамка му, каза си Клемънт. Искаше му се да се затича към колата, но се насили да върви бавно. Не искаше онези да се развълнуват прекалено рано, преди той да стигне до шофьорската врата и да бръкне под седалката.
Тримата мъже се приближаваха към него през улицата. Приличаха на гробари. Отваряха черните си сака и бъркаха вътре.
Клемънт все още беше на около пет крачки от колата си, когато те извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят по него. Той не можеше да повярва на очите си. Насред улицата, трима мъже, които не беше виждал никога в живота си, стреляха по него. При това без дори да се уверят, че той е човекът, когото търсят. Просто си вървяха и гърмяха по него! Клемънт отвори вратата на колата и видя как няколко куршума се забиват в прозорците, които се напукаха, но не паднаха. Той извади браунинга изпод седалката, изпълзя до задницата на монтегото, протегна ръка над багажника и когато видя тримата мъже, започна да натиска спусъка. Усети подскачането на оръжието, чу оглушителния му шум и видя как тримата мъже се разпръсват, тичайки покрай оградата. Клемънт се качи в колата, даде на заден ход и потегли към задната част на къщата. Едва не натисна спирачката, когато видя дебелата верига, препречваща пътя. Какво, да не те е страх да одраскаш новата си кола, помисли си той и продължи напред. Разкъса веригата и изфуча по тясната уличка. Когато приближи към края й, се зачуди накъде да тръгне. Наляво, надалеч от момчетата в черно? Или надясно, където щеше да му се наложи да мине покрай тях? Да вървят по дяволите! Клемънт зави надясно и видя черните костюми насред улицата. Гледаха към него и тримата се прицелваха в колата с протегнати ръце. Очевидно знаеха какво правят. Звукът от изстрелите не беше много силен, но предното стъкло разцъфна. Клемънт насочи колата право срещу тях. Видя ги как се втурват към тротоара и зави рязко, за да се качи на бордюра. Двама от тях се скриха в двора, а третият постави рекорд по катерене на огради, като едва успя да издърпа нагоре краката си, когато Клемънт издра колата си в желязната ограда. Той се върна обратно на платното и получи още няколко куршума в задницата, преди да стигне до „Джеферсън“ и да завие, без да спира на светофара.
Не можеше да повярва, че никога преди не бе чувал за албанците.
24.
Санди беше облечена в тесни избелели джинси и фланелката с парковете. Тя се дръпна от вратата, въздъхна и тръгна пред Реймънд към всекидневната.
— Сами ли сме? — попита той.
— Имаш предвид дали Клемънт е тук? Не. Но Дел се обади. Връща се този уикенд.
— И как ще ти се отрази това?
— Никак няма да ми се отрази. Изнасям се.
— Клемънт намери ли друго място?
Санди изглеждаше изморена. Не отговори на въпроса му, само се завъртя напред-назад нерешително, накрая се отпусна на канапето и сгъна крака под себе си.
— Изморена ли си?
— Да, малко.
— До късно ли беше навън снощи?
— Доста късно.
Реймънд се приближи към нея и седна в другия край на канапето. Заигра се със сгънат лист, навивайки го в ръката си както човек навиваше цигара.