— Кой? Джери ли?
— Онзи със светлата коса и мустаците.
— Да, Джери. Щеше да се опита да дойде. Не си го виждала, нали?
— Не. Мисля, че не е идвал. Но не бих се заклела. Кой ще вземе кучешката торбичка?
Момичето от „Нюз“ зачака.
— Просто я остави тук — каза Реймънд. — Ако тя не я вземе, аз ще го направя.
— Имам си име — каза репортерката, докато келнерката се отдалечаваше.
После се наведе към него и добави:
— Мисля, че ценностите ти нямат нищо общо с действителността.
Реймънд отпи от бирата, опитвайки се да осмисли думите й. Видя ясно носа й. Сякаш от напрежението лъщеше още повече. Репортерката беше раздразнена и Реймънд се почувства по-добре за момент. Но нямаше нужда от подобно задоволство, затова каза:
— Защо си ядосана?
— Струва ми се, че все още играеш роля — отговори момичето. — Направи се на Серпико в отдел „Наркотици“. Реши, че „Нравствената“ е прекалено смешна…
— Казах само, че ставаха някои смешни неща.
— Сега си в нова роля — лейтенант от отдел „Убийства“.
— Временно изпълняващ длъжността. Замествам.
— Исках да те разпитам за това. На колко си години?
— Тридесет и шест.
— Да, така пише в досието ти, но не изглеждаш толкова стар. Кажи ми… как се разбираш с момчетата в отдела?
— Чудесно. Защо?
— Без проблеми ли се оправяш с тях?
— Какво имаш предвид с „оправяш се“?
— Не ми изглеждаш много твърд.
Кажи й, че ти се налага да отидеш до тоалетната, помисли си Реймънд.
— Прекалено меко държане… — продължи репортерката и изведнъж спря.
Тя помълча за момент, после каза ентусиазирано, сякаш бе направила велико откритие:
— Точно така! Опитваш се да се направиш на по-възрастен, нали? Големите мустаци, консервативният костюм… Но знаеш ли как изглеждаш?
— Като човек, позиращ за стара дагеротипна снимка. Някой от отминали времена.
Реймънд се наведе към нея, най-после заинтересуван.
— Не се шегувай — каза той. — Това ли виждаш?
— Сякаш искаш да приличаш на младия Уайът Ърп — отговори момичето от „Нюз“, като го наблюдаваше внимателно. — Иска ти се да си точно това, нали? Суровият човек на закона от Дивия запад?
— Е — отвърна Реймънд, — нали знаеш къде е „Света Троица“? На юг оттук, недалеч от стадион „Тайгър“. Израснах там. Играехме на индианци и каубои на остров Бел, стреляхме се с детски пистолетчета. Роден съм в Макалън, Тексас, но не помня много за живота там.
— Стори ми се, че долавам лек акцент от време на време — каза репортерката. — Значи си мексиканец, а не пуерториканец?
Реймънд се облегна назад.
— Мислиш, че са ме направили лейтенант заради закона за малцинствата?
— Не бъди толкова чувствителен. Зададох ти прост въпрос. От мексикански произход ли си?
— А ти каква си? Еврейка или италианка?
— Забрави — отвърна момичето от „Нюз“.
Реймънд размаха пръст към нея.
— Видя ли? Никой мъж не би казал и „забрави“.
— Не сочи към мен — каза момичето.
Гневът й се надигаше бързо.
— И защо никой мъж не би го казал? Защото щеше да се страхува от теб?
— Или защото щеше да е по-учтив. Искам да кажа, защо трябва да се държиш грубо?
— Аз не нося пистолет — каза репортерката. — И не играя роля. Ти го правиш. Джон Уейн или някои друг. Клинт Истууд. Към този тип ли се причисляваш? Като тях ли искаш да бъдеш?
— Дали искам да съм актьор?
— Знаеш какво имам предвид.
— Аз съм в отдел „Убийства“ — отговори Реймънд. — Не ми се налага да си измислям нищо. Обикновено нещата са достатъчно драматични.
— Уха, това си е направо откровение.
Тя се вторачи в него с поглед, който говореше, че знае нещо, неизвестно за него.
— Ти си почти в идеална връзка с началството си. Хвърляш му един поглед и промяната е светкавична. „Налага се да съм такъв, заради работата ми.“
— Не обичам да наблюдавам началството си — каза Реймънд със сериозно лице.
— Тарикатското отношение е също отбрана — каза момичето. — Според мен основното препятствие са всички онези „мъжествени“ дивотии, към които ченгетата имат слабост — носенето на голям пистолет и т.н. Но не искам да навлизам в проблемите на мъжкото его или символиката на пениса.