Всички замълчаха.
Накрая Морийн каза:
— Уф. Мисля, че знам какво ще направиш.
Отново тишина. Четиримата седяха в старомодния полицейски кабинет под флуоресцентното осветление и мислеха съсредоточено.
Хънтър каза:
— Не виждам друг начин.
— Искаш ли да поговоря с господин Суити? — предложи Уендъл.
— Не, отговорността е моя. Аз ще го направя — отвърна Реймънд. — Или поне ще се опитам. Уендъл, познаваш Тома доста добре, а и другите албанци. Поговори с него. Обясни му, че мислим да го арестуваме за опит за убийство и го наблюдаваме, така че да не прави нищо прибързано в следващите няколко дни. Морийн, ако искаш да поговориш със Санди, давай. Според мен тя иска да си побъбри с някой и кой знае…
Телефонът звънна.
— Джери, нареди на наблюдателния екип да не се отделя от господин Суити.
Телефонът звънна отново. Реймънд сложи ръка върху него.
— Поставете и няколко души в бара, ако могат да се мотаят там, без да ги пребият.
Ново звънене.
Реймънд вдигна слушалката и каза:
— Отдел „Убийства“. Лейтенант Круз.
От другата страна се чу гласът на Мансел.
— Здрасти, партньор. Искам да подам оплакване. Някакви луди шибаняци се опитват да ме убият.
Той паркира на „Сен Антоан“, на няколко пресечки от номер 1300. Мина през кухнята с хартиена кесия в ръка и Чарли Майер, собственикът, каза тъжно:
— Реймънд, не можеш да носиш обяда си тук. Това е ресторант.
Реймънд се усмихна, махна му и продължи към ресторанта, покрай изкуствените папрати и лампите от „Тифани“ в сепаретата. Заведението беше пълно с хора, дошли да пият по едно след работа. Никой не обърна внимание на полицая с хартиената кесия, който се чудеше какво ли щеше да стане, ако хвърли кесията на масата на Клемънт, седнал спокойно до прозореца в джинсовото си яке, и му каже: „Хей, имам нещо за теб“, а после, когато ръката на Клемънт влезе в кесията, да извика силно, така че да го чуят из цялото заведение: „Пусни го!“, да извади колта от сакото си и да го очисти.
— А, ето го и него — каза Клемънт ухилено. — Изглеждаш като човек, който си мисли за мадама. Хареса ли ти нещо тук?
Реймънд седна и остави хартиената кесия на масата. Клемънт седеше с някакво питие пред себе си. Облечен в протритите си джинси и яке, приличаше на човек, току-що скочил от товарния влак, който преценява заведението.
— Всички тия педали идват тук, за да си намерят гадже. Издокарани, закачили пропуски за някакъв конгрес на саката си, а седят и се гледат един друг. Кълна се. Какво има в торбата? Обядът ти?
— Да, обядът ми — отговори Реймънд. — Дължиш ми седемдесет и осем долара за нов прозорец.
Клемънт се ухили.
— Някой да не е стрелял по теб? — попита той. — Слушай, и по мен стрелят. Виждам онези типове на улицата и си мисля, че са гробари. Облечени в еднакви черни костюми. Това, което не разбирам, е как може никога да не съм чувал за албанците.
— И те никога не бяха чували за теб — отвърна Реймънд. — А сега вече въпросът е кой ще се добере до теб първи. Ако се предадеш, ще живееш по-дълго в затвора, отколкото навън из улиците.
Клемънт го изгледа намръщено.
— И вие оставяте онези типове просто така да стрелят по хората?
— Ако искаш да подадеш оплакване, отбий се в участъка. Нали разбираш, по нас не стрелят, нито ни нападат. Както ти постъпи със Скендер.
— Човече, ти май всичко знаеш.
— Той ще трябва да подаде оплакване, но албанците предпочитат да си свършат сами работата.
— И вие ги оставяте?
— Ако човекът не съобщи, че ти си счупил крака му, значи ние не знаем нищо по въпроса, нали?
— Господи — поклати глава Клемънт. — Искаш ли едно питие?
— Не, имам още работа.
Реймънд загледа как Клемънт пресушава чашата си и се оглежда за сервитьорката. Тази вечер не беше обичайният отпуснат и ленив Клемънт. Седеше полуобърнат, сложил ръка на масата, на около петнайсет сантиметра от хартиената кесия. Клемънт вдигна другата си ръка, махна на сервитьорката и отново погледна към Реймънд.