— Обадих ти се, защото искаш да разбереш нещо — каза той. — Напускам града. Не заради албанците, нито заради теб. Но няма смисъл да седя тук повече, затова изчезвам.
— Кога? — попита Реймънд. — Довечера ли?
— Така възнамерявах. Щях да ти изпратя картичка от Синсинати. Но следобед ме прецакаха и когато стигнах до банката, тя вече беше затворена. Всъщност всички три банки, до които отидох, бяха затворени. Просто искам да знаеш, партньор, че не бягам. Но няма да чакам вие да се мотаете, докато аз си разменям изстрели с хора, които не познавам, облечени в черни костюми… Знаеш ли защо въобще се обличат така?
— Един от тях почина — обясни Реймънд.
— Е, и с още няколко може да се случи същото, ако остана тук, затова можеш да им съобщиш, че напускам града. Но нека не си мислят, че те са ме прогонили оттук, защото не е така. Просто не си заслужава да се забърквам с такива хора. Нали разбираш?
Клемънт вдигна очи, когато сервитьорката взе чашата му.
— Същото, сладурче — каза той.
Момичето се обърна към Реймънд и Клемънт добави:
— Не, той не иска нищо. Това е Джак Армстронг, истинското американско момче.
Мансел се усмихна на сервитьорката и се обърна към Реймънд.
— Тя въобще няма представа за кого говоря, нали?
— Санди с теб ли тръгва? — попита Реймънд.
— Не знам. Предполагам, че да. Тя е голям бонбон, нали? Освен когато се дрогира. Казах й да спре да пуши тия лайна и да пие алкохол като нормален човек.
— Някои хора не чуват това, което им казваш — отбеляза Реймънд.
— Това си е истината.
— Но стига те да не дрънкат по твой адрес… — Реймънд сви рамене и не довърши думите си.
Клемънт се вторачи мрачно в него.
Реймънд усети колко силен е шумът в ресторанта. Изненада се, че когато нарочно се вслуша, откри колко високо говорят всички. Посетителите на заведението определено се забавляваха. Реймънд каза:
— Е, аз трябва да вървя.
Клемънт продължи да го гледа вторачено.
— Искаш да ме накараш да мисля, че знаеш нещо, което аз не знам — каза той.
— Тази вечер си доста нервен — отвърна Реймънд. — Но щом имаш доверие на приятелите си, за какво се тревожиш?
Клемънт не отмести очи от него. След малко завъртя леко глава и погледна хартиената кесия.
— Това не е обядът ти, нали? — попита той.
— Не, не е обядът ми. Нито пък е торбичка със сладкиши — отговори лейтенантът. — Искаш ли я?
— О, боже — ухили се Клемънт. — Почваме да си правим номера, а? Искаш да ми връчиш нечие чуждо оръжие?
Той вдигна очи и изражението му рязко се промени, когато Реймънд стана.
— Къде отиваш? — запита Клемънт. — Още не съм свършил.
— О, да, свърши — отговори Реймънд, после излезе навън.
Отиде до телефона в кухнята и въпреки силния шум наоколо звънна на Хънтър. Нареди му да не мърда от мястото си, като му обеща, че ще е при него след секунда.
Няколко минути по-късно Реймънд влезе в стаята на екипа.
— Морийн тръгна ли си? — попита той.
— Веднага след теб. Наблюдателите на Суити са на мястото си. Казах им да вкарат някого в бара, а останалите да се покрият.
— Добре.
Реймънд отвори телефонния указател на буквата „С“ и започна да набира някакъв номер.
— Клемънт ми съобщи нещо — каза той. — Утре напуска града.
— Тогава трябва да направим купона довечера — отбеляза Хънтър.
Реймънд кимна.
— Поне би трябвало да опитаме.
После каза по телефона:
— Санди, обажда се лейтенант Круз. Как си? Да, знам, някои са по-добри от други. Поговори ли си с Морийн? Да, добре. Дай да я чуя за секунда.
Той сложи ръка върху слушалката и погледна към Хънтър.
— Санди каза, че днес не е най-добрият й ден.
После Реймънд отдръпна ръка от слушалката и каза:
— Морийн, слушай, кажи й, че Клемънт ще й се обади или направо ще отиде при нея след малко. Всъщност всеки момент, така че не е лошо да изчезваш оттам. Обясни й следното: може да му спомене, че сме я разпитвали за оръжието, дори сме я попритиснали и сме опитали да я уплашим. Но й кажи, че всичко трябва да звучи съвсем просто. Занесла пистолета на Суити и край. Това е всичко, което знае. Плаче ли? Е, кажи й, че е по-добре да спести сълзите за Клемънт. За всеки случай. Хей, Морийн, сподели с нея колко ти се иска отново да си на двадесет и три.