— Много си мекосърдечен — обади се Хънтър.
— Съчувствам на Санди — отвърна Реймънд. — Малко. Но не се тревожа за нея. Имам предвид, че тя е с Клемънт от три-четири години, а още е жива…
— Знае как да си покрива задника — отбеляза Хънтър.
— Ако нещо ме притеснява в момента, това е, че чувствам определена отговорност… — Реймънд се замисли за момент и погледна към Хънтър. — Имаш ли телефона на Суити?
Хънтър набра номера и зачака. Реймънд вдигна слушалката и се отпусна назад, като кръстоса крака върху сивото метално бюро.
— Господин Суити, как си? — каза той. — Обажда се лейтенант Круз… Чудех се дали Клемънт вече ти се е обадил.
— Дали Клемънт ми се е обадил!
И Реймънд и Хънтър отдръпнаха слушалките от ушите си и се спогледаха измъчено.
— Къде си? — попита Реймънд. — У дома или на работа?
— У дома. Какво искаш да кажеш с това дали Клемънт ми се е обаждал?
— Анита ли е на работа?
— Да, там е.
— Защо не отидеш да й помогнеш? — предложи Реймънд.
— Защо?
— Мисля, че ще си зает довечера.
Последва кратка пауза, после господин Суити попита:
— Защо Клемънт ще ми се обажда?
— Когато го направи, кажи му, че се радваш на обаждането му — отговори Реймънд, — защото си искал да се свържеш с него. Всъщност дори искаш да се видиш с него.
— Да се видя с него? За какво?
— За да му върнеш оръжието.
— Ти вече взе оръжието! Дадох ти го!
Хънтър ококори очи, имитирайки емоционалното състояние на господин Суити.
— Не, ти ни каза, че пистолетът е в мазето — отвърна Реймънд спокойно. — Предполагаме, че още е там.
Отново настъпи мълчание. Накрая господин Суити каза:
— Не искам да се забърквам в това, човече. Върху главата ми ще се изсипе цяла кофа лайна.
— Прав си, но имаш думата ми — отвърна Реймънд. — Когато Клемънт дойде за оръжието, кажи му къде е. Всъщност какво мислиш за това? Кажи му направо да отиде и да си го прибере, защото ти си зает.
— Ще трябва да го вкарам в къщата.
— Не и ако оставиш ключа под изтривалката.
Реймънд погледна отново към Хънтър и двамата се усмихнаха. Две хлапета, успели да се измъкнат безнаказано от белята, която са направили.
В бар „Атина“ на улица „Монро“ в гръцкия квартал, който се намираше на две пресечки от полицията, редовно се разказваха приказки за герои и истории за хитри професионалисти, невинаги спазващи правилата. Реймънд се зачуди дали някой от хитреците някога поглеждаше напред и виждаше предварително какво ще стане. Някой ден един от старите професионалисти можеше да разкаже поверително на хората около масата си следната история: „Та той подмамва онзи тип да предаде пистолета, балистичната експертиза доказва, че това е оръжието на убийството и той го връща в мазето, където е било скрито. После казва на човека да се обади на убиеца и да го помоли да си прибере пистолета, защото не му се иска да се забърква в каши. Разбирате ли? Той трябва да пипне убиеца с оръжието, иначе няма дело срещу него. Трябва да го вкара в капана…“. А бъдещите ченгета около масата щяха да чакат края на историята усмихнати и с блеснали очи.
А после какво? Реймънд се замисли сериозно, докато се возеше в синята полицейска кола с Хънтър.
Продължавай…
Ето как трябваше да се развият нещата. Къщата на господин Суити е под наблюдение. Мансел идва и излиза от нея с пистолета в джоба си. Ченгетата насочват светлините си към него и край. Или, ако остане вътре, ще го помолят да излезе. Той ще го направи, но преди това ще се опита да скрие оръжието отново или да го разбие с чук. Но въпреки това ще го пипнат с оръжието и ще успеят да го заведат в съда.
Но историята в бар „Атина“ можеше да се разкаже и по друг начин: по някаква причина наблюдението е прекратено… Можеше да се появи някаква причина. Клемънт излиза със зареден пистолет. Стига до улицата и се заковава на място, когато чува: „Стой!“. Вижда Круз на тротоара под уличната лампа. Сакото на Круз е разкопчано, ръцете му са отпуснати надолу…
Странен тип си, каза си Реймънд.