— Мислех, че всичко вече ще е наред.
Гласът на Санди прозвуча слабо и отдалеч. Малко момиченце, на което му се иска да е някъде далеч от тук, дори отвъд граничните светлини на Канада.
— Ще се оправим — утеши я Клемънт. — Сега ще звънна на господин Суити и ще уредим въпроса.
— Но ти каза, че ако отидеш да прибереш пистолета…
— Довери се на хората с добри ръце — прекъсна я Клемънт. — Чувстваш ли една добра ръка тук? Ето и още една добра ръка. Затвори очи. Ръката идва все по-близо… Къде ли ще спре?
Действието беше по-забавно от мисленето. Но понякога мисленето правеше действието по-ценно. Например, ако беше знаел, че ще очисти съдията, щеше да измисли нещо, за да получи някаква изгода и действието щеше да е по-задоволително. Когато се опита да обясни това на Санди, тя отвърна, че предпочита да не знае мислите му. Тя включи телевизора, а Клемънт го изключи.
— Какво казвам? — попита той.
— Не знам, нито искам да знам.
— Казвам, че както и сега, винаги има начини да се измъкнеш — обясни Клемънт. — Мамка му, лягаш сред плевелите и оставяш всичко да отмине. Както оня влак мина над мен. Но има начини да свършиш работата със стил, така че да покажеш на другата страна какво мислиш за скапаните им планове. Разбра ли ме?
— Не — отговори Санди.
— Тогава си дръж очите отворени — каза Клемънт. — Виж дали твоят старец не мисли така добре, както действа.
27.
Реймънд се сети за Мадлен де Бобиен, момичето, подслушало плана и предупредило гарнизона, че Понтиак и хората му пристигат, въоръжени с мускети, и спасило по този начин Детройт от индианците.
Къщата можеше да е принадлежала на един от предците й. Приличаше на изложбен експонат в Гринфийлд Вилидж, където хората се разхождаха из стаите от деветнайсети век с кадифени въжета пред вратите. Студена атмосфера въпреки златистите отражения от полилея във фоайето и розовия отблясък по огледалните стени. Къщата беше прекалено сериозна.
Точно така, реши Реймънд. Сякаш в нея никога не ставаше нищо весело и хората никога не се смееха. Марси му съобщи тържествено с вид на погребален агент, че госпожица Уайлдър го чака във всекидневната си.
Аудиенция при кралицата, помисли си Реймънд. Нищо повече. Той се качи по стълбите и не се изненада, когато я откри в полумрак. Осветлението беше намалено и насочено към абстрактните картини по стените. Каролин лежеше на канапето далеч от лампите. Направи му забележка, че е закъснял, и Реймънд попита:
— За какво?
После си наложи да се отпусне и каза:
— Хайде да започнем отново.
— Щеше да дойдеш след няколко минути — напомни му Каролин. — Поне така ми каза.
— Знам, но се яви нещо спешно. Какво става с гласа ти?
Той не видя лицето й ясно, докато не запали лампата, поставена до канапето. Тогава забеляза синините и отоците, подутата и леко отворена уста. Каролин удържа на погледа му със спокойно изражение. Очите й примигнаха веднъж и се загледаха в него. Примигнаха отново и го зачакаха да заговори.
— Предупредих те — каза Реймънд.
Изражението й стана по-недружелюбно и студено.
— Не те ли предупредих? Но не, ти можеш да се справиш с него. Няма никакъв проблем.
— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна Каролин. — Но не мислех, че ще преиграеш.
— Така ли? Слушай, аз още не съм свършил. Ако се сетя за още начини да ти го кажа, ще го направя.
— Сериозен си… — започна Каролин.
— Можеш да се обзаложиш, че съм — прекъсна я Реймънд. — Казах ти да не се занимаваш с Клемънт, но ти все пак го направи.
— Сбърках малко в преценката си.
— Малко?
Тя се усмихна леко и попита:
— По-добре ли се чувстваш сега?
— А ти? — отвърна Реймънд.
После направи нещо, което изненада и двамата. Коленичи на пода до нея и нежно докосна лицето и устата й с върха на пръстите си.
— Не се прави на прекалено твърда — каза Реймънд.
— Няма — отговори адвокатката и го придърпа към себе си.
Лекият звук, който излезе от гърлото й, можеше да е от болка, но Реймънд не мислеше така.
— Искам да ти кажа нещо — започна Реймънд. — Тогава ще видим дали все още сме приятели. Не съм го планирал. Всъщност дойдох тук леко раздразнен. Възнамерявах да те изслушам, да се държа прилично и после да изчезна.