— И какво стана? — попита Каролин.
Реймънд хареса приглушения звук на гласа й.
— Не знам. Мисля, че си се променила. Или аз съм се променил. Може и така да е. Но исках да ти кажа, че според мен си прекалено сериозна.
Тя не очакваше думите му или не разбра какво имаше предвид.
— Той ме преби…
— Знам, че те е пребил — прекъсна я Реймънд, като отново докосна лицето й и започна да я успокоява с глас и с ръце. — Няма да го повтарям повече. Знаеш кой е и какъв е… Кажи ми защо ще ходи в банката утре.
— Накара ме да му напиша чек. За всички пари, които имам в сметката.
— Колко?
— Над шест хиляди.
— Помниш ли как веднъж ми каза, че той е вълнуващ? Извинявай, спирам с това… Отмени ли плащането на чека?
— Не. Ще попълня тройно оплакване срещу него. Ще го обвиня в нападение, изнудване и кражба. Отнесе и повече от сто долара в брой.
— Задръж малко — каза Реймънд. — Нека го прибера за убийствата, после можеш да подадеш всички оплаквания, които искаш.
— Никога няма да го осъдиш — отбеляза Каролин. — Освен ако не знаеш повече, отколкото аз знам.
— Имаше ли оръжие?
— Не и когато беше тук. Или поне не го показа. Но когато чух изстрели и погледнах през прозореца на банята, реших, че са полицаи. Спомням си, че си помислих: „Отивам до прозореца, защото искам да видя как ще го убият“.
— Наистина ли?
— Мина ми през ума.
— Тогава той имаше ли пистолет?
— Да. И той стреляше по тях. Автоматичен пистолет със солидни размери. Но кои бяха онези хора?
Реймънд й разказа за Скендер и Тома. Каролин знаеше нещо за вендетите сред албанците и не се изненада.
— По телефона ти си помисли, че искам да подам оплакване срещу тях от името на Клемънт, докато аз обмислях всички начини, по които мога да го осъдя — каза Каролин.
— Позволи ми аз да го направя — каза Реймънд. — Близо съм. Всъщност може да стане още довечера, веднага щом чуя нещо.
Той се вгледа в нея, помисли за Клемънт и попита:
— Изнасили ли те?
Каролин започна отново да се усмихва. Очите й го гледаха преценяващо.
— Дали ме е изнасилил?
— Хайде де! Направи ли го?
Настроението й стана сериозно.
— Всъщност не.
— Какво означава това „всъщност не“?
— Докосна ме…
— Накара ли те да се съблечеш?
— Отвори робата ми…
Каролин спря на средата на изречението. Изглеждаше леко изненадана.
— Знаеш ли какво правя? — попита тя. — Държа се свенливо. Никога в живота си не съм била свенлива.
— Не, винаги си била прекалено заета да впечатляваш самата себе си — отвърна Реймънд. — Разкажи ми какво ти направи Клемънт.
— Какво се опитваш да направиш? Да ме анализираш? Клемънт ме опипа, но не стигнахме до края.
Реймънд се усмихна и Каролин добави:
— Мислиш си, че си много проницателен, нали?
— Може и така да е, ако това е точната дума. Не очаквам да видя нещо и да си кажа: „Аха, така си е“. Опитвам се да оглеждам нещата, без да очаквам кой знае какво, за да успея да разбера за какво всъщност става дума. Това проницателност ли е?
— Хитър си — отбеляза Каролин. — Мисля си, че съм те пипнала, но ти успяваш да се измъкнеш.
— Пипнала си ме? Как? Това прилича на попълването на протокол от разпит, който трябва да предадеш в съда. Понякога формулярът не е достатъчно голям или пък липсват подходящите въпроси.
— Мислиш, че приемам всичко за даденост — каза Каролин. — Виждам само това, което очаквам да видя. Така ли е?
— Не знам. Може да поговорим по въпроса някой път.
Реймънд се почувства адски изморен и се страхуваше да затвори очи.
— Ако аз правя предположения — продължи Каролин, — какво ще кажеш за себе си?
— Какво за мен?
— Правихме любов и ти каза: „Познавам те“.
— Мислех, че не си ме чула.
— Какво имаше предвид?
— Просто, че те виждам. Не това, с което се занимаваш, нито пък това, което ти смяташ, че си. Просто самата теб. Логично ли ти звучи?
— Не знам…
— Но ти не отвърна нищо, нали? Стори ми се, че се върна към предишната си личност и аз вече не те познавам. Стана отново адвокатката, която си мисли, че трябва да е ужасно твърда. Но виж какво се случва с прекалено твърдите.