— Изглеждаш доста сигурен, че той ще се появи.
— Да, той трябва да направи нещо. Знам го.
— Откъде знаеш?
— Вгледахме се в очите си.
Реймънд се усмихна и Каролин каза:
— Мили боже, ти също не си пораснал.
Реймънд намести по-удобно главата си на възглавницата.
— Шегувах се — каза той.
Каролин го разгледа внимателно на светлината от лампата. Реймънд седеше отпуснато със затворени очи.
— Не, не се шегуваше — каза тя.
28.
В осем часа на следващата сутрин Реймънд се обади на инспектор Херцог, за да му докладва за наблюдението. Съобщиха му, че инспекторът е заминал един ден по-рано на почивка. Реймънд почувства облекчение. После се напрегна отново, когато прехвърлиха разговора му към капитан Лайънъл Хърн, който беше добър полицай, кротък и разумен, но не се усмихваше лесно и това притесняваше Реймънд. Капитан Хърн беше чернокож. Реймънд му разказа за целта на наблюдението над бара и дома на Суити, но без да навлиза в подробности. Хърн каза, че всичко е наред, после попита Реймънд къде се е разположил самият той.
— Всъщност аз съм в дома на адвокатката на Мансел — отговори Реймънд. — На около три-четири минути от Суити.
Настъпи мълчание.
— Искам госпожица Уайлдър да присъства на ареста на Мансел — обясни Реймънд. — Нямам желание да ни изритат от съда заради някоя техническа подробност. Ще свършим работата безукорно.
Капитанът не наруши мълчанието си. Реймънд си представи как Хърн сглобява парченцата наум и вижда лейтенанта по риза без вратовръзка, но току-що обръснат, поднос със закуска, оставен на бюрото до кобура и пистолета му. Капитанът каза, че никога преди не бил чувал да се взимат подобни предпазни мерки и попита дали наистина са необходими.
Реймънд отговори:
— Всъщност госпожица Уайлдър не представлява Мансел в момента, нито ще го представлява, когато го вкараме в съда. Той не й е платил, а тя е съгласна да ни сътрудничи. Мисля, че ще имаме голяма полза от нея като свидетел.
Ново мълчание. Накрая капитанът каза:
— Добре, ако си сигурен, че знаеш какво правиш, късмет.
Реймънд се обърна към Каролин:
— Не съм чак толкова смотан — каза той.
— Убеди ме — отвърна тя.
Хънтър се прибра у дома в седем и се върна малко преди обяд. Поддържаше контакт с Реймънд по телефона, който полицаите бяха изнесли от дома на Суити и включили в съседния апартамент. В него освен Хънтър седяха още шест ченгета. Трима, въоръжени с пушки, наблюдаваха предната и задната врата. На улицата нямаше коли, които да приличат на полицейски. Хънтър се обаждаше на всеки час.
По обяд той каза:
— Всичко е наред. Суити е в бара, ключът — под изтривалката.
В един без десет Хънтър попита:
— Къде спа? На канапето ли?… Аха, защо сменяш темата?
В два без пет Хънтър каза:
— Ще накарам Херцог да те предложи за награда. „Без да мисли за собствената си безопасност.“ Отвори ли ти се парашутът?
В два и двадесет и пет Хънтър съобщи:
— Пред къщата мина черен кадилак. Зави и сега се връща. Ето го. Паркира точно отпред.
— Тръгвам — каза Реймънд.
— Мамка му — изруга Хънтър.
— Какво има?
— Не е Мансел. Смахнатото му гадже.
Тя трябваше да се справи без проблем. Нямаше нищо, което да я развълнува. Чудесно. Само дето й отне сума ти време да отвори предната врата, докато танцуваше около нея, умирайки да отиде до тоалетната. Не можа да намери ключа за осветлението в мазето. Опита се да отвори бойлера преди да осъзнае, че това не е котел. Най-после намери пистолета и го пусна в кафявата си кожена чанта. Когато се качи горе, за да се обади по телефона, той не беше на мястото си. Откри втори телефон в кухнята, набра и каза:
— Както вървяха нещата, едва не забравих защо дойдох тук. Днес не ми е добър ден… Да, взех го… Не, не видях жива душа.
Тя се вслуша в гласа на Клемънт, който едва шептеше, и каза:
— Защо да се мотая наоколо? Искаш ли да ти го донеса, или не?
Санди погледна навън, разучавайки паркираните коли, както й беше наредено. После излезе, хванала кожената чанта в ръка, качи се в кадилака и потегли.
Реймънд скочи от сивия мерцедес на Каролин и се присъедини към Хънтър и останалите ченгета, които излязоха от съседния на Суити апартамент.