Беше почувствал облекчение, когато стената се затвори и Мансел изчезна, но облекчението беше липса на напрежение, а не нещо само по себе си. Реймънд се опита да анализира чувствата си в момента. Не се чувстваше добре, нито пък зле.
Обади се на Каролин.
— Тревожиш се, че мога да те издам ли? — запита тя.
— Не — отговори Реймънд.
— Тогава защо трябва да говорим за това? Ужасно съм изморена. Звънни ми утре. Може да отидем на вечеря, да пийнем. Как ти звучи?
Малко след шест часа Реймънд чу вратата да се отваря и вдигна очи. Видя някаква фигура на прага, осветена от лампите в коридора.
Чу гласа на Санди.
— Има ли някой тук? — попита тя. — Защо седиш на тъмно?
Тя влезе и затвори вратата.
— Господи, скапана съм — каза Санди.
После метна чантата си на бюрото на Хънтър, отпусна се на стола му и вдигна крака върху бюрото.
Реймънд едва я виждаше на слабата светлина от прозореца. Не помръдна, защото не виждаше причина да го направи. Не беше мислил за Санди Стантън. Имаше въпроси, но нямаше желание да ги зададе сега. Не искаше да играе ролята си и да се държи като полицай в момента.
— Влязох в гаража долу и някакъв тип ми каза, че не мога да паркирам там. Отговорих му, че няма проблеми, защото колата е крадена и я връщам. А пък онзи долу… какво е това място?
— Първи участък — отговори Реймънд.
— Та оня ме пита къде отивам. Отговарям му, че се качвам на петия етаж. А той ми казва, че нямам право да идвам тук. И си мисля: „Опитай само да се измъкнеш оттук. Мамка му, ти дори не можеш да влезеш“. Смятах, че ще ме потърсиш. Седя си в апартамента и се чудя какво става. Телефонът звъни и се обажда Дел. Нямало да се прибира у дома, защото отивал в Акапулко. Готов ли си за изненада? Той иска да взема самолета до Ел Ей и да отида при него. Да му занеса сакото в розово и зелено, което онзи задник даде на портиера. Как ще го си го взема обратно?
— Това ли дойде да ме питаш?
— Не. Исках да знам дали мога да замина, или ще ме арестуваш, или нещо такова. Толкова съм скапана, че искам да отида някъде и да спя цяла седмица — каза Санди, като сви юмруци, протегна ги и добави: — Нервите ми са ей така.
— Колата на Скендер ли остави долу? — попита Реймънд.
— Да, казах на човека от паркинга, че всъщност не е крадена, а само нещо като открадната и ти знаеш всичко.
— Ами оръжието?
Санди бръкна в чантата си. Извади валтера и го остави на бюрото на Хънтър.
— Налага ли се отново да започваме? — попита тя. — Не съм виждала малоумника, нито ми се е обаждал. Слава богу, не знам къде е — в затвора или някъде другаде — и не искам да знам. Вече съм на двайсет и три и трябва да се стегна. Мисля, че отиването в Акапулко ще ми се отрази добре. Какво ще кажеш?
— Мисля, че трябва да заминеш — отговори Реймънд.
— Наистина ли?
Реймънд не отговори.
Санди взе чантата си и се надигна.
— Ще оставя пистолета тук — каза тя.
Реймънд кимна.
— Виж, не съм ти ядосана — каза Санди. — Мисля, че си свестен човек. Знам, че трябва да си вършиш работата. И кой знае, може някога пак да се видим.
Реймънд повдигна ръка към нея. Когато вратата се затвори и скри светлината от коридора, той свали ръката и стана. Отиде до бюрото на Хънтър, взе пистолета и усети тежестта му. Прехвърли оръжието в лявата си ръка и извади своя „Колт“ от презраменния кобур. Задържа двата пистолета и реши, че неговият е с около двеста грама по-тежък. Круз Двата пистолета. Съвсем сам в тъмната стая. Круз Двата пистолета. Мамка му. Ловкия Круз… Смахнатия Круз… Или пък Малоумника Круз… Как ти харесва това, малоумнико?
След около два часа Клемънт сложи на грамофона „Обичам те“ на Дона Съмър, само за да чуе човешки глас. Направи инвентаризация на консервите и откри грах, кълцано месо и нито едно нещо, което обичаше да яде. За пиене нямаше друго освен вода и две кутии безалкохолно. Вероятно щяха да спрат и водата, когато се сетеха за това, ако планът беше да го оставят тук. След като стената се затвори, Клемънт вярваше, че ще се отвори отново след минута-две. Добре, пет минути. Е, хайде, нека да са десет. Добре де, може би половин час, който трябваше да го уплаши здраво. След около час реши, че все пак по някое време щяха да отворят, за да го накарат да си признае. Щяха да го заплашат, че ако не признае, ще го затворят отново и ще повредят мотора. Тъпите шибаняци. Е, той щеше да се престори на изплашен и да ги помоли да го изкарат оттам. Щеше да обещае, че ще признае всичко, което поискат. А после в съда щеше да ги прати на майната си, да обясни, че признанията са подписани под натиск. Тогава щяха да го освободят, а той щеше да съди полицията. Сто хиляди долара обезщетение за съсипването на нервната му система. Вижте го само как трепери…