Откак стената се затвори Клемънт поглеждаше от време на време златния си часовник. Никога не беше виждал времето да се влачи толкова бавно. Сядаше, ставаше и се разхождаше под звуците на музиката. Представяше си танцуващите в дискотека и се раздвижваше в ритъма. Реши да се опита да танцува. Мамка му, съвсем лесно беше. Искаше му се в стаята да има огледало, за да може да се види как танцува на песента на негърката, звучаща в тайната стая в мазето. Никой на света нямаше да го повярва.
Клемънт погледна златния си часовник в седем без десет, в седем и петнайсет, в осем без двайсет, в осем и две минути, в осем и двайсет, в девет и пет след като потанцува малко, в девет и половина, когато спря грамофона, за да си почине, и в десет без двайсет. Това стана точно след като чу звука — отварянето на стената.
Клемънт седна на платнения стол срещу отвора, който постепенно разкриваше чистото мазе. Толкова беше чисто, че светлината се отразяваше от циментовия под.
Ако беше албанецът, той щеше да е мъртъв.
Можеше да е и Каролин, изпълнена със съчувствие към него. Но тя щеше да е прекалено уплашена. Или пък можеше да е изпратила някого. Не, сигурно бяха ченгетата, решили да му отправят заплашителното си предложение. Клемънт си каза, че трябва да се подготви да изглежда изплашен.
Зачака. Бръмченето на мотора продължи. Никой не се появи. Той се надигна от стола и се приближи към отвора. Подаде глава навън и погледна към котела. Никой. Когато излезе навън, никой не скочи върху него. Той отиде до шалтера и го изключи.
Кой ли беше?
Клемънт се замисли. Ако беше приятел, сега щеше да стои там. А прехвърляйки наум списъка с приятелите си, това можеше да е само един човек. Значи не беше Санди. Освен ако искаше да му помогне, но повече да не я свързват с него. Или пък беше някой като албанците, който искаше да го изкара навън, но в това нямаше логика. Или пък човек с гузна съвест, в което имаше логика, макар и да бе трудно да си го представиш.
Клемънт се качи по стълбите и тръгна към входа. Можеше спокойно да продължи напред. Ако някой го чакаше, сигурно щеше да си помисли, че той ще се измъкне от задния вход, затова нямаше смисъл да спира. Той излезе на улицата и видя черния кадилак на Скендер.
Съвпадение ли беше това? Или Санди бе оставила колата тук и си беше тръгнала пеша? Или пък някой го изкушаваше? Чакай малко. Или оръжието беше в колата и ченгетата се готвеха да го спрат и да го арестуват?
Не. Можеха да го спрат за кражба на кола — член двеста шейсет и нещо, но ако в колата имаше оръжие, то щеше да принадлежи на собственика й, а не на него. Бездруго по пистолета нямаше отпечатъци. Клемънт отвори вратата на шофьора и бръкна под седалката. Нямаше пистолет. Само ключове. Искаше ли му се да седи тук и да размишлява, или му се искаше да се измъкне?
Той подкара кадилака към центъра, отби към „Лафайет“ покрай гигантската червена реклама на бира „Строс“, която проблясваше в нощното небе, и десет минути по-късно се качваше с асансьора към апартамент 2504. Надяваше се Санди да си е у дома и да му обясни странните неща, които ставаха.
31.
Клемънт още пазеше ключа от апартамента, който му беше дала Санди. Влезе вътре и видя светлините на града, отразени в прозорците. В апартамента нямаше никой. Той се вслуша за момент, после извика:
— Скъпа?
Беше десет и половина. Санди можеше да е заспала. Вероятно беше изпушила достатъчно цигари с марихуана, които да я пратят рано в леглото. Клемънт запали лампата в коридора и влезе в спалнята.
— Сладурче? — извика той.
Не. Леглото не беше оправено. Това беше нормално, но пък дрехите й не лежаха разхвърляни наоколо. Клемънт запали лампата в спалнята и отиде до гардероба. Вътре висяха само дрехите на Дел Уиймс. После се приближи към тоалетката. Канеше се да се наведе и да отвори нейното чекмедже, но не стигна дотам.
Видя валтера, който лежеше на тоалетката, на около двайсет сантиметра от очите му.