— Взели сте пистолета от Суити, проверили сте го и сте го върнали?
— Със същите куршуми — отговори Реймънд. — Ако не ми вярваш, ще се сменим. Ти ще използваш моя, а аз твоя. Не ми пука.
Изражението на Клемънт беше отнесено, сякаш се вслушваше в нещо или се намираше някъде другаде в мислите си.
— Идеята беше твоя — каза Реймънд. — Не помниш ли?
— Не мисля, че говориш сериозно — отвърна Клемънт. — Точно тук ли? Прекалено е близо.
— Можем да излезем навън или горе на покрива — каза Реймънд. — Искаш ли да излезем навън?
— Не, мамка му. Не искам да излизам навън. Имаш някакъв план. Не знам какъв, но готвиш нещо. Опитваш се да ме уплашиш, за да подпиша признание. Човече, по доста заобиколен път си тръгнал, за да го постигнеш.
— Не искам признание — отвърна Реймънд. — Вече ти казах. Ще подпишеш признанието, а после в съда ще кажеш, че си бил принуден с насилие или някаква друга дивотия. А така е справедливо, нали? Ти предложи да си направим състезание по стрелба. Е, добре, ще го направим.
— Просто ще грабнем оръжията, така ли?
— Чакай малко — прекъсна го Реймънд. — Не, мисля, че всеки трябва да вземе пистолета си и да го държи отпуснат встрани. Давай. Мисля, че така ще е по-добре.
Реймънд взе колта и го насочи надолу.
— Да, така е по-добре — каза той. — Нали разбираш, когато го вдигнеш, ще трябва да е над бюрото и тогава има по-малък риск да те прострелят в топките.
— Стига вече — каза Клемънт. — Престани с глупостите.
— Добре. Тогава ти грабваш твоя, а аз вдигам моя — каза Реймънд. — От теб зависи.
Реймънд зачака.
Дясната ръка на Клемънт се протегна към валтера, докосна го, поколеба се, после го вдигна от масата.
— Не мога да повярвам — каза той.
— Готов ли си? — попита Реймънд. — Веднага щом решиш, давай.
— Чакай малко — каза Клемънт.
Вторачиха се един в друг на един метър разстояние. В стаята не се чуваше никакъв звук.
— Чакай! — извика Клемънт.
Отново настъпи тишина. Накрая Реймънд каза:
— Какъв е проблемът, Дивак?
Клемънт остави пистолета на бюрото и се отдалечи.
— Ти си шибан луд, знаеш ли? — попита той.
Реймънд проследи с поглед Клемънт, който заобиколи канапето и мина през трапезарията. Чу гласа му от кухнята.
— Знаеш, че и двамата можем да умрем, нали? Осъзнаваш ли го?
Кухнята се намираше от другата страна на стената зад канапето. Клемънт можеше да се появи откъм трапезарията вдясно от Реймънд или откъм коридора от лявата му страна.
Но както и да го направеше, разликата не беше голяма.
Реймънд се отдръпна от бюрото и отиде до прозореца. Хвърли бегъл поглед към светлините навън, после застана с гръб към него. Апартаментът изглеждаше по-уютен нощем със запалени лампи. Но въпреки това Реймънд не харесваше цветовете — зелено и сиво.
Клемънт извика от кухнята:
— Разговорът в кабинета ти беше наистина интересен. Никога преди не съм си приказвал така с ченге. Сякаш и двамата видяхме ясно другия. Нали разбираш?
Той ще има нещо в ръката си, помисли си Реймънд.
— Да, това беше интересно. Основните неща в живота. Имам предвид нашия тип живот. Искаш ли нещо за пиене?
Започва се, каза си Реймънд. Не отговори нищо.
— Да не кажеш, че не съм ти предложил. Имаме малко „Чивас“. А, не. Всичкият „Чивас“ е свършил. Какво ще кажеш за една бира? Има студена „Милър“… Това не ли означава? Защо не отговаряш?
Негов ред е, помисли Реймънд. Отпусна деветмилиметровия колт встрани и се загледа в Г-образната трапезария. После отмести очи към стената зад канапето.
Клемънт каза:
— Та от този разговор разбрах, че макар ние с теб да сме на различни страни, все пак имаме много общо…
Опитва се да те успи, внимавай, каза си Реймънд.
— Нали разбираш? — продължи Клемънт. — Видях, че си сериозен тип, но забелязах, че имаш и чувство за хумор.
Клемънт се появи откъм коридора с бутилка бира във всяка ръка. Отиде до бюрото.
— Може да е малко странно, имам предвид чувството ти за хумор, но всеки човек си има собствен стил и начин, по който върши нещата.
Реймънд го загледа как оставя шишето от дясната си ръка на бюрото, на около трийсет сантиметра от валтера. Ръката му остана свободна.
— Донесох ти една бира за всеки случай — каза Клемънт.