Ръката се отдръпна бавно и предпазливо от бюрото и се насочи към джинсовото му яке.
— Тук някъде в джинсите ми има отварачка — каза Клемънт. — Ясно ли е, партньоре? Просто ще извадя отварачката.
Клемънт погледна надолу. Ръката му се пъхна в джинсовото яке.
Реймънд вдигна деветмилиметровия колт и протегна ръка.
Когато Клемънт вдигна очи, той го простреля три пъти.
Стреля, гледайки очите на Клемънт, после стреля отново в стаята, изпълнена със звуци. Стреля и трети път, когато Клемънт се удари в канапето и почти го преобърна. Дивака се просна сред възглавниците, обутите му в джинси крака се отпуснаха до бирената бутилка на пода, от която капеше пяна. Ръцете му се притиснаха към гърдите и стомаха, сякаш искаха да задържат живота. Очите му се ококориха изненадано.
Той каза:
— Застреля ме… Господи, ти ме застреля…
Реймънд се приближи към него. Протегна се надолу и внимателно отмести ръцете на Клемънт настрани. Напипа дръжката и я измъкна от колана му. Реймънд се изправи и се вгледа в ръката си. Извита дръжка от костта или рога на някакво животно, прикрепена към метална отварачка.
Реймънд отиде до бюрото. Остави отварачката до валтера, вдигна слушалката и набра номера, който знаеше идеално от петнайсет години. Докато чакаше да му отговорят, прибра пистолета си в кобура. От другата страна на линията се чу глас. Реймънд се представи, съобщи адреса и затвори.
Клемънт лежеше загледан в него. Очите му се замъгляваха бавно.
— На „Бърза помощ“ ли се обади? — попита той.
— Повиках хората от моргата на област Уейн.
Клемънт продължаваше да го гледа с немигащи очи. Реймънд чуваше звуците от улицата слабо, идващи някъде отдалеч.
Клемънт каза:
— Не мога да повярвам… защо ме застреля?
Реймънд не отговори. Може би утре щеше да се сети за подходящия отговор. След малко той взе отварачката от бюрото и започна да почиства нокътя на показалеца си с острия, извит ръб.